След като в Съдебната палата бе намерен прострелян в сърцето прокурор от Върховната административна прокуратура, чудо ще е, ако уверенията, че в България няма криза и че тя не е обхванала и трите власти не се сторят крайно неубедителни на повече хора. Сондажите на общественото мнение показаха още едно чудо: на Милошевич му трябваха няколко войни и цели десет години, за да постигне непопулярността, която сегашните български управляващи постигнаха само за три години.

България също върви към някаква развръзка. Моделът "парламентарна република" направи засечка.

Въпреки че застанаха на противоположни позиции за въздушната война на НАТО, България и остатъчна Югославия си приличат, особено по корупцията. Тя е непропорционално голяма за техните икономики. Диспропорцията подклажда недоволство. Българският режим подтиска недоволството по-неуспешно от клана Милошевич.

Обстоятелствата принуждават българския премиер да се "милошевизира" против волята си. В обръщенията си към българите той двукратно изрече заплахи. Западът не го интерсувал чак толкова. След разговори с военния и вътрешния министър, той предупреди, че режимът му "може да се защити".

Наричан "Командира", българският премиер съумя да изгради структури. Власт и икономика се сляха. Българският режим няма да излезе от антимилошевската коалиция, но сам се "милошевизира". Корупцията стана трън в очите на обеднелия народ и на група новобогаташи, които искат тя да е по-голяма и да облагодетелства тях.



Най-голямата партия



Българите не щат да гледат повече политически театър. Нито професионален. Сега белградските театри са препълнени, московските се удвоиха за 10 години, а българските бедстват. В своето отчаяние хората се отвърнаха от всичко: от управляващите, от опонентите им и от обществения живот. Най-голямата българска партия стана тази на негласуващите. И да се състави коалиционен кабинет, той ще е непредставителен и със съмнителна легитимност. Ни повече, ни по-малко - в България е застрашен моделът парламентарна република.

Президентът Петър Стоянов театрално посъветва премиера Иван Костов: "Иване, кажи си, ще те разберат". И други препоръчаха на премиера да не прикрива заподозрените в корупция; да има мъжество за катарзис, който ще пречисти обществения организъм и ще съживи стопилото се доверие. Премиерът е решителен мъж, но съветът е неизпълним. Ако той започне да разплита нишките на корупцията (тази, която е подсъдна и другата, която не е) може да стигне до собственото си семейство (както човекът в белградския дворец би стигнал до клана Милошевич). Нишките на корупцията водят към всички, които се докоснаха или докопаха до властта в България. Изключенията се броят на пръсти. На обществената сцена дефицитът от морален интегритет е безспорен.

Премиерът Иван Костов не можеше да изпълни съвета на българския президент - бракоразводния адвокат Стоянов. Премиерът - поне в началото - следваше съвета, който други адвокати дават на своите довереници: Не признавай нищо, отричай до последно.



"Ето, Симеон прист... "



Освен че предпочитаха да обвиняват, вместо да се покайват, българските правителства, дори в критични ситуации, не поискаха или не се осмелиха да действат като Милошевич. Нито можеха - като него - да обясняват всички беди с войната на НАТО.

Досегашното българско "милошевизиране" беше в по-меки форми и по-цивилизовано. Българските власти не убиваха неудобния журналист (както постъпиха в Югославия със Славко Чурувия например), а само го отстраняваха от уж обществените електронни медии, подслушваха го или просто го оставяха на произвола на провинциалната мафия, която той бе уличил. Те не въведоха цензура, само направиха клеветата углавно престъпление. Правници като Лучников и парламентарният спикер Соколов, съучастваха, за да стане корупцията тема табу. Президентът П.Стоянов дори направи малък театър, като върна репресивния закон, предлагайки глобите за клевета и обида да са по-малки, вместо да каже, че журналистът може да бъде съден така, както всеки друг гражданин.

След като в България "партията на негласуващите" стана най-голямата; след като сегашното и бъдещото правителство (коалиционно или не) ще боледуват от недостатъчна обществена подкрепа; моделът на парламентарната република стана като круша, която загнива, преди да узрее.

Да се мисли за реставриране на монархическия строй не е реалистично, нито полезно. Но ако някогашният цар на българите Симеон се кандидатира за президент, ще спечели. Той ми каза, че когато демокрацията е кривнала, отговорът не е да я ликвидираш, а да я изправиш. Съгласих се. Сега си мисля, че е трябвало да му възразя. Здравата круша може да загние; обратното е невъзможно.