Измъченият дебат около свалянето на Благовест Сендов от зам.-председателския пост на НС може с право да се определи като достоен апогей на нашенския парламентаризъм. Пленарната зала винаги е произвеждала бисери, но чак пък такива...

Самите мотиви, с които СДС и Народен съюз поискаха главата на академика, би трябвало да останат в аналите като неудачен и недопустим пример за проекторешение. Властта се чуди цяла седмица в какъв смъртен грях да обвини Сендов и накрая го изкара системен нарушител на конституцията и тип, който само дебне случай да злепостави страната си. С подобни мотиви май са били преследвани политиците (че и прости хорица) и след 9 септември 1944 г.

Вместо да дебатират по тази проекторешенческа простотия, депутатите четири часа и половина ровиха костите на царя, на Димитър Пешев и на депортираните евреи от Беломорска Тракия и Вардарска Македония. Като запалянковци на мач от В група червените крещяха: "Фа-шис-ти!", а сините им отвръщаха с "Бан-ди-ти!". На парламента му липсваше само бой в тайвански стил, за да е пълна трагедията. Не че Баташки не искаше да скочи на Соколов...

Едните изкараха Сендов Сатана. Искал да продаде държавата!... Другите оваляха в катран и перушина Борис III, който бил българският двигател на холокоста. В крайна сметка излезе, че всички са маскари. Единственото, което се провидя през дебата, е че в България не се е родил и няма да се роди нито един човек, който да не може да бъде оцапан с лекота от българския парламент! Това ние си го знаехме и досега. (Както знаем и че досега нито веднъж не е имало смислен и резултатен дебат на сериозни теми като безработицата, престъпността, мизерията...)

Вместо да разчепкват съмнителните мотиви за оставката, депутатите се разчувстваха от детски спомени. Нансен Бехар разказа как баща му ял бой от легионерите, а той самият седял "заключен в апартамента като звяр". Петя Шопова също сподели мемоари от бащиния си опит. Дянко Марков пък разказваше за годините преди 1944 като очевидец. Парламентарните репортери бяха покъртени от откровението на някогашния легионер: "Депортацията на вражеското население не е военно престъпление".

Лексикалната помия преля и в кулоарите. В почивката Сендов негодуваше: "Трябвало да слушам какво казва председателя. Ми той ако ми каже да спя с млади момчета, аз какво да правя?...". Сините също бушуваха: "Как няма да го махнем! Че той искаше да нахлупи каска и да отиде да се бие на страната на Милошевич, ауу!". Депутатът от СДС Панчо Панайотов твърдо заяви, че освен Сендов и други хора трябвало да си ходят за кофти приказки. Примерно Теодосий Симеонов...

След три години словесен застой с белези на тоталитаризъм, политиците ни живнаха, мисълта им полетя, лексиката им разцъфна... Бихме искали да кажем, че вербалните им изяви напоиха като пролетни води деретата на демокрацията. Но не можем. Защото те всъщност мязаха досущ на туй, което може да се чуе ката ден на Женския пазар в София.

Всъщност Костов отдавна бе дал тон с изразите си "арсенал от помия", "интрига срещу властта", "сечива в компроматната война срещу правителството", "разбивам", "ченгета", "ченгеджийница", "компроматна война", "ще разбия истинските организатори на кампанията", "аз не съм слушател, не съм гражданин, аз съм министър-председател". Депутатите имаха нужда от време да схванат повелята, но разгеле, най-сетне зацепиха.

Абсолютно сигурно е, че до края на мандата на 38-ото НС те ще достигнат лексикалните върхове на предшествениците си от 36-ото. Тогава бяха родени историческите изречения на Филип Димитров: "Цялата идея за демокрацията беше измислена от вестниците. Не може 10 човека, които са се събрали на едно място, да имат 10 различни мнения" и на опонента му Венцеслав Димитров: "Филипе, ще се обесиш ли на този полилей, ако БСП спечели изборите?"

Но мълчи, сърце. Днес също е весело. Страшно, но весело!

"Филистери! Повече няма да стъпя тук", развика се преди месеци председателят на Върховния касационен съд Румен Янков. Евгений Бакърджиев, който официално вече е миличък и добричък, неофициално прадължава да говори за "бой", "кръв", "взрив" и "ще ги смачкаме". Кой нарече от парламентарната трибуна червените кметове "олигофрени"? Той.

Главсекът на МВР ген. Божидар Попов не остана по-назад и вкара в честа употреба думи като "гнусна лъжа" и "абсолютен цинизъм".

Само Христо Бисеров не се включва във веселбата. Човекът, заради когото Йордан Йовков, да бе жив, би написал отново "Ако можеха да говорят", упорито мълчи, мънка, пъшка и сумти.

Но някой ден може и да проговори. И тогава купонът ще бъде пълен. Боже, пази България!