|
За какво разделение на властите става дума, след като 90 на сто от законопроектите, които влизат в Народното събрание, са написани и внесени от правителството? Защото законодателната инициатива в България е дадена само на кабинета и на 240-те народни представители.
Според същия този университетски преподавател родната конституция е политическа, а не на гражданското общество. Чисто и просто защото легитимира държавните институции и политическата класа.
Основният закон е в директен сблъсък и с друга идея на Монтескьо - тази за общата воля. Защото за каква обща воля става дума, след като има закони, които се приемат с 50 плюс 1 от присъстващите народни представители. Конституцията само прокламира права без никакви гаранции, дори обикновеният човек няма право на жалба пред Конституционния съд, констатира още професорът. За какво гражданско общество става реч, след като няма регламентирано такова естествено право като правото на гражданско неподчинение, попита още той.
Разбира се, никой и не отрича, че конституцията трябва да се
спазва. Нещо повече. Тя трябва да се уважава. Също толкова вярно е обаче, че основният закон - включително и българският, не е свещена крава. И когато покаже дефекти се ремонтира. Страшното в българския случай е, че идеите за промени в конституцията през последните 10 години се ползват ту като политическа дъвка, ту като отдушник, ту като разменна монета за поредния пазарлък. И сегашната ситуация, и сегашното управляващо мнозинство не правят никакво изключение. Откакто е на власт СДС, сините ту лансират идеята за промяна, ту се отричат и обявяват, че това трябвало да се направи след 2001 г., ту обявяват, че след няколко минути измененията ще са факт. И от всички лансирани, предлагани или битуващи в обществото идеи за промени в основния закон от торбата бяха извадени само две. Защото били най-важни и най-лесни за минаване през парламента. И те били да се отнемат имунитетите на депутатите, прокурорите, следователите и съдиите, както и да се позволи на общините сами да определят местните данъци и такси.
Сигурно това са важни промени, но със сигурност
не са най-важните. За това са категорични и юристите, и специалистите, и почти цялото общество. Конституцията показа през последните няколко години доста дефекти. От нея избиха проблеми, свързани с много фрагментарни текстове, които постоянно се нуждаеха от тълкуването на Конституционния съд - за Висшия съдебен съвет, за собствеността, за медиите, за земеделските земи, за реституцията. Лъснаха и норми, които показаха, че има възможност за подмяна на вота на избирателите и т. н., и т. н.
Известно е, че преговорите по присъединяването и евентуалното членство в Европейския съюз ще повлекат след себе си нуждата от промени в българската конституция. При това много. Тогава идеята за промяна на чл. 22, според който чужденците и чуждестранните юридически лица не могат да придобиват право на собственост върху земя освен при наследяване по закон, ще ни се види като детска игра. Защото неминуемо ще се стигне до ограничаване на суверенитета - ще има европейско гражданство, обща валута, ще трябва да се мисли за общоевропейско избирателно право и други подобни. Радостното в случая е, че преобладава мнението, че въпросните промени трябва да бъдат правени не в предприсъединителния период, а едва когато е сигурно, че България ще стане член на ЕС. Включително и за даването възможност на чужденци да купуват земя.
Има промени в конституцията, които обаче са важни и за хората,
и за по-доброто функциониране на държавата. И това се признава както от университетските, така и от практикуващите юристи. Въпросът с отнемането имунитетите например въобще не е проблем на хората, а на политическата класа. Що се отнася до общините, то при сегашната ситуация - тотална безработица и бедност, мъртва икономика, политическа нетърпимост - с промяната чисто и просто ще е бягане от отговорност на държавата. Защото колко от общините ще могат да се издържат сами, колко от тях ще могат да определят по-високи местни данъци и такси и ще очакват добра събираемост.
Затова пък например абсолютно безспорно е, че в цял свят няма държава с парламентарно управление, която да има вицепрезидент. Нещо повече. Има немалко президентски републики, в които подобен пост въобще не съществува. Да не говорим, че практиката през последните 10 години показа, че това е една институция, за която въобще не заслужава да се отделят пари от и без това постния бюджет на държавата. А и когато вицепрезидентът на Желю Желев Блага Димитрова напусна поста си почти по средата на мандата, това по никакъв начин не се отрази на държавата. Едва ли си заслужава да съществува институт само заради едничкия политически пазарлък. Примерно защото някоя от големите политически партии трябвало да направи печеливша коалиция и какво да даде - ами вицепрезидентския пост. Достатъчно е да погледнем конституцията, за да видим колко изкуствен всъщност е този пост. От всичките си 14 правомощия президентът може да даде на вицепрезидента само 4: да упражнява правото на помилване, даване, възстановяване, освобождаване и лишаване от българско гражданство, предоставяне на убежище и "назначаване и освобождаване от длъжност на други държавни служители, определени със закон". Досегашната практика сочи, че държавните глави дават на вицепрезидента първите три от тези правомощия. Нещо, което преспокойно могат да вършат и сами президент. И без това всеки президент се оплаква от малко правомощия.
Да не говорим, че и самата фигура на държавния глава е много спорна, особено в една парламентарна държава.
В почти всички аналогични по устройство страни, ако въобще има президентска институция, тя е по-скоро "декоративна" и в преобладаващите случаи се избира от парламента.
Трудно да се определи от коя власт по-точно е президентът. Освен това въобще не е ясно защо той се избира пряко от народа и за това се харчат твърде много пари. По логиката на прекия избор на президента, същото трябва да се отнася например и за конституционните съдии, които имат като че ли и повече правомощия от неговите. Висшите съдии могат при определени обстоятелства дори да свалят президента, те могат да дават задължителни тълкувания на конституцията, да отменят закони и норми от закони, приети от парламента и т. н.
Другата промяна в конституцията, която се налага,
е, час по-скоро да се даде право на индивидуална жалба на гражданите пред Конституционния съд. В момента право да сезират КС имат само президентът, най-малко 48 народни представители, правителството, Върховният административен съд(ВАС), Върховният касационен съд (ВКС) и главният прокурор. Тоест право е дадено само на политическия персонаж, но не и на обикновените хора, за които между впрочем е написана и на които трябва да служи конституцията. А от километри си личи, че гражданинът няма никакво право на защита единствено от актовете на Народното събрание. Той може да атакува актове на правителството и на администрацията, може да ползва различните съдебни инстанции срещу съдебните актове, но по никакъв начин не може да търси защита например срещу калпави закони или решения на парламента.
Разбира се, съществуват и мнения, че хората имат косвен достъп до Конституционния съд чрез съдилищата. Според тях, когато например по едно конкретно съдебно дело гражданин се позове на нарушение на конституцията и на нейното пряко действие, съдебният състав може да спре делото и да поиска от шефовете на ВАС и ВКС да сезират Конституционния съд. Да, ама, първо, висшите магистрати могат да откажат да направят това. И второ, съществуват много съдебни спорове, които въобще не достигат до ВАС и ВКС, защото се разглеждат само на две инстанции.
Не на последно място е и фактът, че досега върховните съдилища са ползвали правото си да сезират КС в едва 2-3 случая в цялата му десетгодишна история.
Затова е необходимо да се даде право на граждани да се обръщат към КС с индивидуална жалба. Както по конкретни техни съдебни спорове, така и да атакуват цели закони. По този начин държавата може и да спести много пари или поне да бере по-малко срам в Страсбург.
Разбира се, трябва да бъде разработена строга процедура и да бъдат определени конкретните области на това право, за да не бъде "залят" съдът и фактически да бъде блокирана неговата работа. А че трябва да се създаде работа на КС, е очевидно. През първите години той бе сезиран често, но сега не е така. Да не говорим, че ако принципът за прякото и непосредствено действие на конституцията си остане само един кух текст от основния закон, то какъв е смисълът от самата нея.
Освен това е очебийно, че
в основния ни закон има, най-меко казано, странни, противоречиви
и направо двусмислени текстове, които не могат да бъдат поправени и от най-доброто тълкуване на Конституционния съд. Така например може ли да каже някой платено, безплатно или какво точно е здравеопазването в България. В чл. 52, ал. 1 на основния закон пише: "Гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ, и на безплатно ползване на медицинското обслужване при условия и по ред, определени със закон." Какво е фактическото положение: правото на здравно осигуряване в момента е задължение, абсолютно неясно е понятието "безплатно ползване на медицинско обслужване". Подобно е положението и с текстовете за правото на образование, за правото на неприкосновен личен живот на гражданите, за правото на майката да се ползва от "особената закрила на държавата" и да ползва безплатна акушерска помощ и т. н., и т. н. Все изпразнени от съдържание и кухи формулировки на фона на буквално всеобщото платено образование и
здравеопазване, на грубата намеса на държавата в личния живот на хората.
|