Проточи се у нас вторичната приватизация, даже не е започнала както трябва. "Вторична приватизация" наричам процеса на прехвърляне на приватизираните фирми и имоти от един на друг, докато се намери



истинският собственик



на всяко имущество. Опасно дълго време съществени за националната икономика обекти се задържат в ръцете на неподходящ собственик, което в крайна сметка се оказва фатално - оставени на произвола скъпи сгради, машини и съоръжения пущинясват, буренясват и се разграбват безследно. Така се руши ограмна част от националния капитал. Поне три са причините да се бави вторичната приватизация. Първата е продължаващия вече десетилетие



общ колапс на стопанството.



Мощностите, които поради стагнацията бездействат, стават икономически "непотребни" и губят цената си. Машина, която не работи и не е ясно ще тръгне ли нявга, трудно се продава над цената на метала, от който е направена. Но ако работи, тя е вече капитал, чиято цена зависи от печалбата, която носи. Втората причина да няма пазар на индустриалната собственост са изкуствените кредитни рестрикции и рязко понижената от тях ликвидност на икономиката. Казано по-просто, дори успешните и състоятелни фирми у нас нямат пари, да се развиват пълноценно. Кредитът у нас е не търговия, а благоволение свише. Човек и добре да работи, трябва да се простира според своята си кесия и затова трябва да чака с години, за да натрупа оптимален капитал само от собствени средства. Третата причина да се бави вторичната приватизация е в самата собственост, в



деформирания режим на собствеността



у нас. В България цели поколения са притежавали само покрива над главата си и дрехите на гърба си. Затова е наложено патриархалното възприятие за собствеността като ценност сама за себе си, т.е. извън контекста на употребата. Живея в София, но се опиянявам от радост, че са върнали нивите на дядо вдън Родопа планина. Не ги обработвам, но и не продавам, та да продължа да се чуствам земевладелец и собственик. Тази наивна, непазарна идея за собствеността се пренася и в закона. Правният режим на собствеността у нас, черпен от интуитивните представи на симпатичния г-н Лучников, охранява имането, вместо да осигури законова



защита на собствеността като функция.



Нашият законодател пази собственика, а не собствеността, защитава персоналното притежание, а не обществения смисъл на собствеността. Българският закон стига само до юридическия номинализъм, преодолян в европейското право преди два века, когато феодалната поземлена собственост отстъпва място на индустриалната. За нашия законодател собствеността е абсолютно право - собственикът има право да разбие, разхити и загроби собствеността, и докато прави това от зла умисъл или просто от тъпота, държавата трябва да мълчи бездейно и да гледа с умиление как съсипва що поколения преди него са градили. Понеже тъй е скимнало на собствениците, страната е осеяна с мръсни, неподдържани риуни. Ако му хрумне, собственикът може да изостави по същия начин цели предприятия. Някои от тях са истински екологични бомби.



Няма кой да задължи собственика



да положи поне елементарни грижи, ако не за съхранение на неговото имущество, то поне за опазване на здравето и жизнената среда на всички нас, останалите. Законът задължава всеки автомобилист да застрахова гражданската си отговорност, изисква всяка година автомобилната му собственост да се яви изправна на технически преглед. Но собственикът на петролна рафинерия или на химически завод от нищо не е задължен да положи същите грижи за стократно по-опасната си индустриална собственост.



Ако законодателят разбираше



собствеността като обществен, а не персонален интерес, би наложил сериозни задължения на собственика - или да поддържа собствеността в изрядно състояние и пълно техническа годност; или пък да поеме всички разходи и да я разруши така, че да се избегнат рискове върху средата. И да поддържа застраховка за всички щети, които собствеността му може да нанесе на другите. Тогава всекиму щеше да е ясно, че собствеността не е привилегия, а отговорност. И който не може да поддържа собственото си имущество, би бързал да го продаде, за да не носи непосилни разходи да го опазва. А ако се случи, както често благоволяват да ни плашат чуждоземни деятели, добили без пари огромни имоти у нас, че собственикът просто изчезне, законът трябва да задължи държавата да встъпи в собствеността и да поеме неизбежните грижи за нея и щетите, които може да нанесе.