|
През последния век и нещо управниците нееднократно експериментираха с гласоподавателите. Целта е ясна. Да ги вкарат в изборните секции. Да получат вота им. Законно, ако може. Ако не - може и да се позамижи.
Още в изборите за Учредително Народно събрание през 1879 г. опитват бъдещи системи за гласуване. Предвидени бяха бюлетини. Бели на цвят "и без всекакъв външен знак". Затуй Бай Ганьо търсеше за своите бюлетини хартия "таквази сивичка, жълтичка". Хем да не бие много на очи, че не е бяла, хем да е по-различна.
В бюлетината избирателят трябваше да впише името на своя избраник. И то на "официалний език". Иначе бе невалидна. Смисълът на разпореждането бе ясен. Хвалим се пред Европа, че още в Учредителното събрание редом с българите заседавали турци. Вярно, но нито един от тях не бе избран с висшегласие. Бяха назначени от руския императорски комисар.
За повечето избиратели буквите бяха "тъмна Индия" (след Освобождението грамотните бяха нейде 3-5%), та трябваше да продиктуват желанието си на знаещия, сиреч грамотния. (Дотук с тайната на избора). Случаи на излъгано доверие не липсваха. Законът предвиждаше сериозно наказание за този, който е вписал в бюлетина друго име от казаното му. Та някои диреха лесното. Хвърляха в избирателната кутия зърно боб - бяло за единия кандидат или черно за другия. Бобът, крайъгълен камък в насъщния на българина, проправяше пътя му към демократичното бъдеще.
Бобената система не бе уникална. В Югославия с разноцветни топчета гласуваха дори след Втората световна война. В Албания пък по същото време комунистите връчваха на избирателите по две топчета. Не бяло - червено и черно. По-добро внушение, здраве му кажи.
Но да се върнем към нашенеца. Избирателят връчваше бюлетина си, "сгънат на четири", на председателя на секцията. Той го разписваше и го пускаше в избирателната кутия. Здраво оключена. С два ключа, ревниво пазени от двама членове на избирателната комисия. С напредъка на демокрацията ключовете станаха три.
Избирателите се скупчваха от ранна утрин около секциите. Избор нямаха. Викаше ги един по един председателят, та трябваше да чакат кога ще им дойде ред. Ако искаше, викаше всички. Ако не искаше, правеше демократичен подбор. В двора влизаха само негови привърженици.
Приетата система се зловиди на първия български княз Александър I. По време на установения от него режим на пълномощията (1881-1883) изборите бяха двустепенни. Избирателите избираха "гласни", които хвърляха гласа си вместо тях. Бобът тук като че бе изключен. "Гласоподаванието става само чрез ръкописни бюлетини". Предполагаше се, че "гласните" ще са грамотни. За да няма хър-мър, в закона бе предвидено, че
след избора бюлетините се изгарят
Тъй де, що ще се ровят разни любопитни из тях.
Бобът си отиде в миналото през 1890 г. Българинът понабра самочувствие. Не го плашеше толкова писаното слово. Набраха опит и организаторите на изборите. Бай Ганьо се вричаше, че и магаре ще избере за кандидат - "наблъскай в кутиите няколко снопа бюлетини и ето ти тебе магарето народен представител".
За да са по-малко магаретата, през 1897 г. бяха въведени избирателните карти (избирателни книжки след 1923 г.). Колкото карти бяха предадени на председателя, толкова и бюлетини трябваше да се намерят в кутията.
През 1910 г. бяха въведени цветовете, та тогава започна надпреварата кой пръв ще утвърди цвета си в съда. Имаше и изключение - белият цвят не можеше да се използва. Забранен бе и националният трикольор като символ. Помислено бе и за по-добро опазване на тайната на избора - непрозрачни пликове, в които се слагаше бюлетината. Направено бе и нещо като кабина - "една или две прегради от дъски, черга, зебло и прочие, затулени от прозорците на 50 см над пода". В нея гласоподавателят нямаше право да се бави повече от една минута. Вероятно, за да не може да напъха в пазвата си бюлетините на другите партии, изложени в "преградата".
Оттук насетне промените в процедурата бяха повече козметични. Законодателите даваха право бюлетините да са написани с молив, с мастило, с пишеща машина, после и напечатани.
Независимо от усилията,
управниците все бяха недоволни от народа си
Не гласуваше за тях. Поне не редовно. Тома Васильов, десетилетия прекарал като главен секретар на Министерството на вътрешните работи, обръгнал на избори, споделяше: "човек да не се облега много на български избирател. Лишен от политическо възпитание той е готов да отиде след всекого, от когото се надева да получи некоя материална облага".
Думите са казани по повод изборите през 1908 г.
При бобено-бюлетинната система делът на гласувалите в изборите се колебаеше между 22 и 33%. При цветните бюлетини отиде към 50%. Големият напредък дойде след Втората световна война, когато избирателите гонеха стоте процента, но кой ще твърди, че това има връзка с бюлетината.
Тя едва ли има толкова голямо значение. Освен за тези, които искат да я манипулират. Героят на Чудомир, поставен пред необходимостта да пусне гласа си в тъмната стаичка, изрева:
"Юряаа!... Юряаа!... Юряааа" - Пуснал си цял-целеничък гласа човекът, изгледал ги самодоволно... и поел към вратата"
Да не би да остана селото му без кмет?
.
