Едно от наказанията на днешното време е пуснатият телевизор. Не можеш да избягаш от него, поне не всеки път. И като не можеш, оставяш се да те промиват умопомрачителните холивудски реплики: "нищо лично", "всичко е под контрол", "какво си мислиш, че правиш?" и пр. За слуха на широко скроения български зрител този набор от шаблони е нелеп и обиден. И все пак, и в него може да се открие нещо симпатично. Така, когато на екрана се разиграва някаква трагедия, при загуба, при поражение, при жертва положителният герой прочувствено пита:



"Искаш ли да поговорим?"



Дали така се държат американците в живота си не знам, но на екрана задължително го правят. Стигнали са до това, че човек има нужда да излее болка или грижа, скръб, отчаяние, страхове. Признавам, че тази реплика ме респектира. Липсвала ми е. Чакал съм я да се появи. Макар и не точно от екрана...

Спомням си как се трудех над "частния случай" за учителя по география Павел Михайлов - посегнал на живота си само защото не бе намерил с кого да поговори за сполетялата го мъка. Наричаше се "Тъгувайте в почивен ден!". В него почти бях стигнал до онова, което ни очаква в новия век, читателят също бе трогнат, даже малко уплашен и активно се ровеше в проблема. Но дори тогава не съм подозирал, че ключовите думи ще изскочат от американските филми.

"Искаш ли да поговорим" полека-лека става



парола за днешното човечество.



Почнах да забелязвам как около мен разговорът добива тежест, смисъл, значимост. Чувам познати да отказват предложения за вечерта и за уикенда с обяснение, че имат "да поговорят" с някого: с баща или с майка, с някой самотен вуйчо, с изоставен от близки съсед, пенсиониран колега, болник, затворник. Разговорът отново става ритуал, появява се в задълженията на цивилизования човек. Той се превръща в част от мисията на душата. След всичките всевъзможни начини (включително и електронни, механични и т.н.) за участието на думите в живота ни разговорът необяснимо се завръща при нас. От миналото? От бъдещето? Кой да ти каже...

От десетилетия българите живеят в нарастваща самота. Демографският взрив разкъса телата на нашите родове и понякога само в две-три живи поколения те вече се оказваха



немислимо разделени



- на село, в града, в столицата. А сега - и в чужбина, нерядко и отвъд океана. Самотата е световно страдание, борбата за хляба откъсва хората един от друг, прави ги предпазливи и напоследък на помощ идва Интернет - можеш да споделяш анонимно, невидим, непознат, неназован. Световната мрежа е пълна със самотни души и с техните най-после отключени излияния, там изповедите витаят в един призрачен свят без граници и без очертания. В този свят милиони се устремяват един към друг, обменят самота и внимание, просто си правят компания през пространствата. И въпреки това паролата "да поговорим" остава в настъпление.

През миналия век, още в първата му половина, когато лекарите още си служели с дървени слушалки, един софийски психиатър



лекувал тежки душевни травми



с нечуван, нестандартен, шокиращ дори и днес метод. Купувал на пациента си билет за нощен влак до Горна Оряховица, настанявал го в тъмното купе. Когато пътниците позадрямвали, пациентът почвал да разказва историята, която го мъчела и за която смятал, че му е докарала болестта. Разказвал цяла нощ, с подробности, които иначе би предпочел да премълчи. В онези влакове хората спели дълбоко, рядко някой заговарял болния при подобни изповеди. А и в тъмното никой не можел да го познае, нито да го запомни. Човекът разказвал, освобождавал се от товара на душата си до... Горна Оряховица. И слизал от влака. А защо на Горна Оряховица? Защото към Горна Оряховица се съмвало...

За този умопомрачителен метод ми разказа легендарният спортен журналист Иван Делчев. Според него повечето такива пътници стигали гара Горна Оряховица излекувани, а самият доктор загинал през бомбардировките. Но Иван Делчев, мир на праха му, беше забележителен съчинител на невероятни истории. И никога не успях да получа поне едничко доказателство, че тази, например, наистина се е случила...

Ако е истина,



то значи са били блажени години.



Днес няма влак, в който да те оставят да говориш. Или в който да е безопасно да се разкриеш. В който можеш без последствия да бъдеш слаб, болен, тъжен. А и никой не спи по влаковете в наше време - веднага ще те пребъркат. Онзи влак за Горна Оряховица ние сме го изпуснали. Днес Интернет замества купето с непознати. Огромно купе, което, по всичко личи, скоро също няма да е безопасно...

И ни остава (за ужас!) простият, забравен, изтъркан изход: да поговорим.

Със собствените си гласове.

Със собствените си души...