В неделя половин София остана блокирана близо шест часа за една иначе похвална инициатива - редовният годишен маратон.

Подобни маратони оставят за ден без движение мегаградове като Ню Йорк, Лондон, Париж. И никой не мрънка, защото тези кросове събират не само огромни постъпления от пристигнали специално за целта туристи, но и са истинска атракция за местното население. Всичко живо излиза по улиците и ако не тича, то поне подвиква насърчително на тичащите и се забавлява на гледката. Защото тези маратони не се правят с цел да се постигне високо спортно майсторство. Те се правят преди всичко, за да насърчат масовия спорт.

А на второ място от тях се възползват всякакви граждански движения, които пред насъбраните огромни количества народ рекламират своята кауза. На всеки лондонски маратон поне 20-ина души навличат костюми на хипопотами, за да привлекат вниманието върху тези изчезващи животни. Други носят фланелки, с които призовават за дарения в помощ на борбата с левкемията и други смъртоносни болести.

С изключение на десетина души, които се състезават за първите места, никой друг не си дава зор да тича, за да покрива някакви измислени рекорди. Накрая всички получават торбичка с някакви сувенири, щом пресекат финала.

По света обикновените аматьори бегачи се включват в маратона главно заради купона.

На нашенския маратон имаше малцина аматьори, никакви граждански движения - явно тях ги интересуват само депутатските столове, никакво шоу. Той се беше чиста проба олимпийски маратон, само дето даваха малки подаръчета на финиширалите. Тойотата за първенеца не се брои, тъй като от самото начало си беше ясно, че ще я грабне някой професионален спортист.

Впрочем дори подходът по записването предполагаше, че това не е маратон-забавление, а истинско професионално надбягване. Защото в София не те допускат да бягаш 42 км без електрокардиограма и професионална лекарска експертиза, че сърцето ти ще издържи. По това маратонът не се отличаваше по нищо от отминалия в Австралия олимпийски маратон, може би само му липсваха допинг пробите.

Не случайно за него нямаше приток нито от чужбина, от онези редовни аматьори-фенове, които не пропускат стартовете в Ню Йорк и Париж през есента и Лондон през пролетта. Нямаше приток и от родни бегачи за здраве.

Софийският маратон е уникален и с различните стартове - на 3.5, 10, 20 км и някак си между другото и класическата дистанция от 42 км.

В 10 часа стартът пред стадион "Васил Левски" беше внушителен - деца от столични училища се блъскаха като обезумели, за да пробягат тяхното си трасе - 3.5 км. След като свърнаха още пред Народния дворец на културата обратно, редиците на бягащите рязко оредяха. И оредяваха все повече и повече след като около 20-ина души останаха да се надбягват на класическите 42 км, които представляваха четири обиколки между стадиона и Южния парк. Тяхното тичане беше класическо спортно надбягване. Докато по другите маратони тичащите правят карнавал, навличат маски и се забавляват, лекоатлетите на родния маратон си бягаха със състезателни фланелки досущ като на състезание.

Остава въпросът - защо беше нужно да се блокира цяла София заради двайсетина души, които спокойно можеха да се състезават обикаляйки по пистата на стадион "Васил Левски". Така можеше да се избегнат и случайни навлеци като пишещащата, които без грам разум в главата бяха дошли да се състезават с професионални спортисти. Все едно да поканя някой от тях да се състезаваме по писане на дописки.

И още нещо. Не са виновни само организаторите на маратона, че българинът не обича да спортува. Все пак хората се бяха постарали, бяха довели деца за калабалък, бяха осигурили цяла кола, та дано някой се излъже и се изпробва. Но къде- къде по-лесно и без никакви усилия, физически или умствени е да се крещи по футболни мачове, а после да се хвърлят бомби. Може би за да пестят хъс за поредното дерби Левски-ЦСКА покрай трасето почти липсваше и публика.

Българинът май по рождение няма вкус към спорта. За съжаление социализмът не направи нищо, за да му го създаде. Навремето в култ се издигаха високото спортно майсторство и олимпийските медали. На хората, които искаха да тичат, плуват или яздят без никаква спортна амбиция се гледаше с пренебрежение и презрение. И всячески им се пречеше, а безумни за онова време средства се харчеха за подготовката на единици професионалисти. Днес на пръсти се броят и добре поддържаните стадиони, и откритите и закрити плувни басейни и тенис кортовете, и конните бази.