|
----
1. "Нашите" фазани
Малкият ми син Симеон е на 5 г. и половина. Вече доста умело борави с компютър, поради което аз се притесних, че ще придобие много "виртуална" представа за трудностите в живота. Точно заради това го изведох няколко пъти с мен на лов за пернати. С гордост мога да споделя, че прекрасно се справя като кандидат-ловец откъм физическа издръжливост и дисциплина. Засега има само един недостатък, за който искам да разкажа.
Беше паднал сняг и с моите колеги ловци от дружинката "София-Запад" решихме да излезнем на лов за фазани край нашата база в Суходол. Малкият Мони беше с мен. Беше получил точни инструкции къде да стои по време на лова и стриктно ги спазваше. Много съм горд, че другите ловци оценяват сина ми високо.
Аз носех така наречените "висулки", на които се закача отстреляният дивеч. Малкият беше много щастлив от изстрелите и от слуката. На втория фазан се оказа, че моите "висулки" са по-скоро декоративни и се късат. Затова помолих колегата до мен да ми помогне с носенето. Тогава Мони категорично се възпротиви и каза, че този дивеч, който съм отстрелял аз, е наш, и няма да го даде на никой друг. Спорът ни продължи до края на лова. Така и не можах да убедя сина си - но, слава Богу, той все още е малък - че в лова и в приятелството има много неща, които трябва да споделяш. Както тежести, така и блага. Убеден съм, че ще го разбере един ден.
2. Вълшебните аспирини
С актьора Георги Мамалев сме приятели, държа да подчертая, от преди да стана министър. Може би ни свързва не само чувството за хумор, а и това, че и двамата сме родени в Ямбол. Та за Великден през 2000 г. отидохме със семействата си на остров Крит. Не мога да си спомня точно как стана, но много се разболях. Хремав, с главоболие, страшно изстинал. Опитите ми да се лекувам с узо бяха безрезултатни. Тогава "доктор" Мамалев, с възможно най-сериозното си изражение, застана срещу мен и ми подаде кутийка с "вълшебни" аспирини. Каза, че били специален подарък от големия му син, който живее в Америка. Имали чудодейно действие и за 24 часа ще забравя, че съм бил болен. Приех съвета му съвсем на сериозно и в рамките на 24 часа бях изпил цялото съдържание. На другия ден Жоро, забелязвайки че съм по-добре, попита - "Как е, през колко часа ги пиеш?." Аз с гордост му съобщих, че вече всичките съм ги изпил. Мамалев се ококори срещу мен изплашено. И още по-сериозен от преди ми съобщи, че сега е много по вероятно да умра, отколкото да оздравея. Оказа се, че съм изпил лекарства за цяла седмица напред. Е, продължих с узото и още съм жив.
3. "Тържеството" на убиеца
11 години бях съдия. Нещо, което обожавам в тази професия, е прекият досег с всякакви хора. Имал съм възможност да съдя както лумпени, така и хора, които могат да бъдат определени като гении. Най-важното за един съдия е да запази неутралност и непредубедено да приложи закона. Никога няма да забравя едно от тежките си наказателни дела - двойното убийство на ватмани в София, заради един на пръв поглед съвсем дребен детайл. Детайл, който дълго време ще ме преследва с въпроса - каква всъщност е човешката природа и докъде човек е способен да стигне, за да бъде забелязан.
Случаят беше много нашумял в София, защото за около 3-4 месеца бяха извършени две убийства на ватмани - мъж и жена, като явно между двете убийства имаше връзка. Само след около година делото беше внесено в съда с обвинителен акт. От правна гледна точка убийството не беше от висока сложност, но в същото време беше наситено с много драматизъм заради несподелена любов, която по един много извратен начин беше превърната в мотив за убийства. Всъщност ставаше дума за неизявена любов, необяснена любов и жестока ревност. Присъдата беше една от най-тежките, които съм чел - доживотен затвор без право на замяна. Спазих едно свое принципно изискване към самия себе си - по време на четенето на присъдата да гледам подсъдимия в очите. Това е личният ми атестат дали не съм допуснал грешка. Ако имам силата да гледам подсъдимия в очите, значи съм прав. Той имаше на пръв поглед смирено поведение и дори даваше признаци на известен катарзис - емоционално преживяване на тежкото наказание с доза на смирение.
В мига, в който всичко приключи, и всички трябваше да излязат от залата, съвсем случайно го погледнах, точно преди да напусне. В погледа му имаше тържество, удовлетворение, радост от това, че за един такъв миг е бил абсолютният център на внимание на толкова много хора, включително и на медии. Тогава разбрах, че разкаянието никога няма да стигне до душата на този човек. Не съжалявам за присъдата си, съжалявам, че такива хора живеят между нас.
4. Миг на консенсус
Един от звездните ми мигове като министър беше моментът, когато, ползвайки испанския опит за постигане на съгласие по съдебната реформа, поканихме на разговори представители на парламентарните политически сили. Разговорите бяха неофициални и закрити за медиите. Идеята беше да се достигне до няколко точки на съгласие, по които парламентът може да придвижи реформата нататък. Трябва да ви кажа, че политиците, когато не са под прожекторите на медиите, са всъщност много симпатични и нормални хора. В рамките на десетина дни интензивни срещи успяхме да отсеем, при всичките ни противоречия, няколко идеи, около които единодушно се обединихме. За всеки от нас, участващ в разговорите, стоеше рискът доколко все пак наистина партиите ще застанат зад постигнатия консенсус. Всички, участващи в разговорите, бяха обзети от едно особено чувство на държавност. Това е ясен урок, че политическата воля може да доведе до реформа. А политиканстването - до противопоставяне.
5. Шус поневоля
Бях студент 3-и или 4-и курс. Имам първи братовчед, който тогава тъкмо завършваше гимназия. И тогава, и сега той беше достатъчно луд - а сега вече работи като летец. Та веднъж братовчед ми ми дойде на гости в София и ми каза, че на всяка цена трябва да караме ски. Нямах никакъв опит, а и от мои колеги състуденти знаех, че това не е толкова просто занимание. Въпреки това не можех да откажа на братовчед си, а и в крайна сметка сме със сходни гени. Качихме се с лифта до "Алеко" и си взехме ски под наем. Избрахме си най-незабележимата височинка и по веднъж се спуснахме от нея без инциденти. Придобили този "опит", решихме, че е крайно време да се качим по-нависоко. Стъпвах на "Алеко" за първи път и въобще не познавах обстановката.
Видяхме, че има един влек от типа "панички" и седалков лифт, които се изкачваха нагоре приблизително в една и съща посока. Естествено, като начинаещи скиори, решихме, че е по-лесно да седнем на седалковия лифт. Без да знаем, че ще ни заведе в подножието на Черни връх, на т. нар. писта "Стената". Ако някой не се е досетил, да обясня: името на тази писта идва от наклона й и е отвесна като стена. Едва когато слязохме от лифта, разбрахме, че други възможни пътища за връщане не съществуват. Трябваше да се спуснем. Лифтът е така направен, че не можеш да се качиш на него в обратна посока. От друга страна, разстоянието беше такова, че не можехме да събуем ските и да слезем надолу пеша. Имаше само един изход... Оттогава карам ски.
-----
Записа: Доротея Дачкова