|
---
Бъдещият режисьор е син на научни работници, но не може да се каже, че науката го влече. Сменил 7 училища, докато завърши средното си образование. Няколко пъти го изключвали за неизвинени отсъствия. Докато родителите му се трудят зад банките в БАН, синът им бяга от часовете, за да ходи на кино в кварталните "Изток" и "Влайкова". Някъде към 15-годишна възраст открива кино "Дружба" - днешното "Одеон". Във филмотечния салон ходят с братовчед си и гледат "като ненормални" всичко от афиша - неми филми на Д. У. Грифит от 20-те години, Бунюел, Тарковски.
"Филмът, заради който днес се занимавам с кино, обаче е "Междузвездни войни". Бях първи или втори клас. Много хора са гледали "Междузвездни войни", но при мен свърши работа..."
На 18 Андрей записва НАТФИЗ, специалност кинорежисура. През третата година минава на индивидуален план, а скоро след това заминава за Прага - с намерението да учи в прочутия тамошен университет за кино и фотография ФАМУ.
Прекарва там година, залягайки над чешкия. Но когато идва време да се запише в института, му казват: те вас хубаво са ви приели, но трябва да платите 10 000 долара за първата година.
"Аз не само нямах 10 000 долара, но и не познавах някого, който има - беше 1996-а, хиперинфлация, банките в България тъкмо фалираха. За кредити и дума не можеше да става. Бях изправен пред дилемата дали да остана в Прага, или да се върна обратно. Обаче
много ме беше стегнала шапката и ми се пътуваше
по света, ето защо останах", спомня си бъдещият режисьор.
Първата му работа в чешката столица е готвач. Забърква мексикански манджи в един американски джазклуб, но оттам го уволняват. Започва работа като чистач в "Свети Николай" - кръчма в Мала страна, точно до американското посолство. Там много го харесали и го повишили в барман. Работил и в популярната сред туристите кръчма "У малехо глена". Този живот скоро му омръзва. Андрей и приятелката му, които тогава живеят заедно в Прага, решават, че е време за промяна. След кратко чудене сключват брак и заминават за Америка.
Първо кацат в Ню Йорк, после се местят във Вашингтон. Андрей поживява известно време и в Торонто, където още от 80-те живеят чичо му и братовчедите му (композитори на музиката към "Георги и пеперудите"), след което се връща в столицата. Там работи като бояджия, после като готвач на топла и студена кухня. Последната му работа в полите на Капитолия е нещо като
библиотекар на тв канала "Анимал планет"
- стопанисва видеоколекцията на научнопопулярната телевизия. Вашингтон обаче също скоро му омръзва, защото "там има само политици и хора с костюми".
Следващата спирка е Сан Франциско. Там остава сравнително дълго - пет години, с кратки отбивания в родината. Отново сменя различни професии, но най-дълго се задържа като... счетоводител, макар да няма образование или опит в тази икономическа дисциплина. По онова време е бумът на "дотком"-индустрията. Като сърце на Силиконовата долина градът изпитва глад за всякаква работна ръка. "Имаше страшно много работа и се правеха ужасно много пари", разказва Андрей. "След няколко почасови работи попаднах в една огромна архитектурна компания, която строеше небостъргачи в Хонконг. Това продължи година и половина. След което една сутрин се събудих и въобще не ми се правеше същото, което съм правил вчера, и завчера, и миналата седмица. В един момент разбрах, че трябва да направя избор - или да се занимавам с кино, или да се занимавам с други неща."
От амбициите да се забърква в холивудската киномашина обаче се отказва много рано. След първия "тур" в Щатите, който трае около година, Паунов се завръща за известно време в България, където работи към американски продукции - нискобюджетни екшъни, каквито се снимат у нас на кило. Още тогава американското кино е развенчано от ореола си.
По онова време Андрей снима с видеокамера. Първият му късометражен филм - "Люси Цак Цак", е от заснет преди няколко години материал, който прехвърля на 35-милиметрова лента. Филмчето е направено
за 100 долара и няколко бутилки водка,
раздадени на подходящите хора, но се харесва и стига до екраните на няколко фестивала.
След радушния прием Паунов решава, че е време да се направи нещо по-голямо, и се връща в България, за да намери поле за реализацията на идеите си. Веднага се събира с Борис Мисирков и Георги Богданов, с които са съученици от НАТФИЗ. Двамата са основатели на "Агитпроп".
С няколко проекта, които е измислил през тези 8-9 години в странство, Андрей отива в НФЦ и пита: за какво ще ми дадете субсидия? Отговарят му: за какво кандидатствате? За всичко, отговаря амбициозният младеж. Оказва се, че точно в този момент се кандидатства за субсидии за документално кино. Така проектът, който вижда бял свят, е "Георги и пеперудите".
"Субсидията ни дойде като гръм от ясно небе, защото аз за много неща съм кандидатствал през годините и все без резултат. Този път отпуснаха доста солидна като за България сума."
Истинската "зелена светлина" за филма обаче идва от кинофестивала в Амстердам. Там ежегодно се провежда най-големият "пазар за идеи" - в една църква, където около 250 души - продуценти и представители на телевизии, се подреждат на дълги маси и следят представянето на проектите. Андрей
има 5 минути, за да представи "Георги и пеперудите"
Разказва им как д-р Лулчев е искал да направи ферма за охлюви, но не е станало, после ферма за щрауси, но и това не се е получило, после решил да произвежда коприна - нахвърля им накратко всичките идеи, без да им казва нищо за героя и обкръжението му. После им показва снимки и... 7 телевизии харесват идеята. Отпускат на българската продукция колосалните за документален филм 70 000 евро.
Самата идея за филма има дълъг живот. Андрей се познава с Георги Лулчев от близо 15 години, слушал е много за него и историите му. Неговите родители са близки със семейството на психиатъра.
"Идеята ми се въртеше в главата още преди 1998 г., когато решихме да направим един материал в списание за него - тогава за първи път отидох в лудницата в Подгумер. Истински сериозно обаче филмът започна да се случва през 2003 г. Тогава Георги се съгласи. Започнах да ходя в дома всеки ден или почти - в разстояние на 6 месеца. Това беше периодът на намиране на пари, подготовка и т. н. Снимачните дни бяха 25, но на практика работата върху филма продължи точно една година. Много го харесвам. Той е Дон Кихот. Приключенец. И той е номад в собствените си мечти", обобщава Андрей Паунов що за човек е героят на филма му.
Самият Андрей е номад -
от 10 години няма постоянен адрес
Човек не е камък, казва той, и в пътуването няма нищо нередно. На съвременното ниво на комуникации има хора, които буквално не живеят никъде. Завръщането си в България коментира с думите: "Да живееш на място, което всеки ден се променя, е много по-интересно, отколкото да живееш на място, което е много добре изчистено, много добре боядисано и всеки има нова кола."
|
|
|
