Вече влизаме в зимата, а тенът на моя съсед от прокълнатата "Младост 2" става все по-плътен. Видях го да яде баничка в събота сутринта в час, когато професорите още не излизат по улиците. "Да те водя на риба, ми рече, купих една кола на старо и съм разпоредил през уикенда да ме пъдят от къщи." Не, не бил ходил в топлите страни - поддържа загар с въдицата. Професорът очевидно се отегчава от занаята си, защото покрай него също и писателства, а в последното десетилетие и политиканства. И двете не му се удават, дано в науката си да е по-близо до истината. Отказах му - събота не ми е ден за внезапни решения. Освен това от години съм нащрек стане ли дума за риболов. Човекът и не очакваше да го последвам, изтри си устата от баницата и се метна в колата "на старо" - искрящо черен джип с размери на молотовка. Избръмча и отпраши. Въобще не се разсърди...

Къде-къде, а за риба мен никой не може да ме замъкне.



Имам много гаден спомен от рибари...



Веднъж замръкнахме в безбрежните пространства на снега, когато северната вечер запалваше спокойната си свещ. Такова замръкване там продължаваше с месеци, но ние бяхме гости - уж за кратко и - първите чужденци за десетилетия време по тези места. По всичко си личеше, че сме различни, но това си беше естествено - на брега на черната река Вилюй, която се виеше между диамантените рудници на Якутия. Водата беше черна в коритото, а в каната беше бистра и се пиеше без проблеми. То друга вода и нямаше. Вилюй река бе пълна с риба, от риба се огъваше и трапезата. Цялото това изобилие се помрачаваше от спътника ми Г., който не посягаше към деликатесите и се гнусеше дори от приказната риба омул, която по времето на Екатерина била номер едно в императорското меню. Всеки ден от Иркутск тръгвала тройка, препускала (може би седмици) по държавния тракт, сменяла конете - за да пристига също така всеки ден в столицата бъчонката с омул. Вилюйският омул бе по-хубав от байкалския, а според мен немалко други риби бяха по-екстра и от него, но спътникът ми бе им обявил мораториум и това държеше домакините нащрек. И имало защо. Те бяха сърдечни тихи хора: якути, евенки, юкагири и всякакви още деца на тайгата. Изслушваха вежливо приказките му какъв уклей и какви шаранчета вадел с баджанака си на някакъв язовир край Поликраище, захваляха му на измишльотините, докато една вечер той не изтърси, че в действителност той ловял риба, но не я хапвал. Така и рече: никога не ям. Това съм го чувал от множество вманиачени рибари в България, но местните хора се вкамениха от изумление: защо ще ловиш риба, щом не я ядеш?



Безсмислието, дивотията на тази страст им бяха необясними,



чудовищни, а сигурно и светотатствени, защото божествата на тези племена бяха все някакви растения и животинки, пънове и каменни отломъци. Те не признаваха купешка въдица и макара, употребяваха хитроумните такъми на прадедите си, но никакъв риболов освен за прехрана те не признаваха и не можеха да проумеят и до края към госта се отнасяха със страхопочитание, пък и с отвращение. Не бяха квакери и самаряни, но в техния морал бе записано, че не бива да се убива нищо, което не те застрашава и което няма да изядеш. Българският гост си остана докрай неразгадаем, а значи - и неприет. Покрай него - и аз...

Все по-често се сещам за тази тягостна случка, която отрови престоя ми край Полярния кръг и в очите на ония гостоприемни хора превърна и мен в персона, достойна за подозрение. Днес алегорията, която оттогава свързвах с нея, изведнъж се изметна. Видях как на изборите най-закоравелите бракониери заметнаха въдици и серкмета - за улов, който в действителност не желаеха. На куките нанизаха стръв от прилични кандидати, но нямаха намерение нито да ловят, нито - още по-малко - да консумират. Те искаха това, което най-извратените рибари практикуват: да закачат, да измъкнат плячката и после да я бастисат. Защото риба не поглеждат и рибата поначало ги отвращава. Гнусят се.

Като никога никой не тури отрано тигана на огъня.

Те просто възнамеряваха здравата да се надприказват след излета. Да се изпопохвалят. Да се изпонадлъгват сладостно и сочно. (А както немалко рибари - и да си изфабрикуват алиби. Уж ходили за риба, докато им се губят часове.) Нали чухте вече: всеки е хванал най-голямото парче. Никой не се е върнал с празно кошче. Голяма успеваемост, голям улов...

И като помислиш за кого е цялото това мрачно представление! Май за всички, които трябваше да се закачат на куката. Дори не забелязаха колко малко риба е останала във водата.

Просто рибата напоследък хвана гората.

За гъби, май...