Ако някой ви преследва с идеята да бъде обичан от вас, е добре да го пратите на психиатър, защото проявява - засега потиснати - параноидални симптоми. Ако една държава, независимо от здравния статус на представителите си, обаче започне да иска взаимност чрез задължително участие в нейното устройство, управление и политика, най-добре е да се посъветвате със здравия разум и съвестта. Те ще ви наприказват такива неща, че някой хубав ден може да влезете в затвора. Примерно отказвате участие в избор на правителство, чиято политика ви се струва престъпна; презирате представители на държавата; не плащате данъци. Утешителното в случая е, че не упражнявате насилие, поради което и в затвора сте от страната на истината в мнозинство от един срещу хиляди. Още по-утешително е, че такава държава не трае дълго, тъй като не е свързана със съвестта и здравия разум. Поне те са си ваши и неотчуждаеми.
Това са накратко кротките начала на гражданското неподчинение. Дадени са през 1848 в едноименното есе на Хенри Торо, масачузетски ориенталист-трансценденталист. Написал го три години след затвора заради неплащане на данъци; смятал, че войната на САЩ срещу Мексико е несправедлива. Същата година излиза "Комунистическият манифест" на Маркс и Енгелс с началата на буйното пролетарско неподчинение. Но не само защото Манифестът си го знаем, трябва да се обърне повече внимание на Торо. Той просто е по-актуален. Дори си мисля, че някой съботен брой на прекрасния вестник, който четете сега, ще е по-злободневен, ако препечата цялото есе. Има го в есеистичната сбирка на Кръстан Дянков от 1981, озаглавена и тя "Гражданско неподчинение". Така ще се подкрепи масовизирането на американски културно-възпитателни артикули, чиято продажба все повече крепи медийния ни пазар.
Но на темата.
Извън мотивите да се учим от прогресивния исторически опит на САЩ тезите на Торо са важни у нас в едно особено отношение. Те помагат да се навърже симптоматиката на
държавния страх от отказана политическа взаимност
и мътното подозрение в гражданско неподчинение, което трябва да бъде наказвано. Естествено със силата на държавата, застрашена от индивида, който не иска да съучаства в делата й. Това се разкрива в простите идеи, изявени напоследък от представители на всичките ни власти, опозиции и кръжащия около тях медиен антураж.
Най-напред се завъртя незлобливата идея за гражданска отговорност чрез мотивирано участие в изборите. След мижавата мобилизация на гласуващите дойде и мисълта за задължаване със закон. Тя обаче не бе придружена от задължението на политическите партии да представят алтернативни проекти и интереси, за да има изобщо сериозен избор, а не легитимация на натрапена безалтернативност. Друг е въпросът, че тази безалтернативност изглежда особено нормална там, където над парламента пише "Съединението прави силата". Каквото и да значи това от снопа на Кубрат до днешната коалиция. Разбираемо, тази идея се реанимира след още по-голямото безразличие на местните избори.
Насилването на взаимност продължи в една друга. Освен патриотична тя е с предимството на опита от петдесетте години - член от НПК, наказващ уронване на доброто име на държавата в чужбина. При нейното пускане никой от адептите й не се сети, че за здравия разум
престижът се рони доста повече от некадърни представители на държавата
и нейна глупава защита, каквато е всъщност тъкмо тая идея. Защо да не се наказват първо те, вместо да се преследва изказано мнение по света за действителността, каквато си я знаем у нас? А тя е, че задължително положителният образ най-често прикрива пряката отговорност на тази държава за удивителната бедност на гражданите й и за обогатяването на нейните представители.
И най-накрая нещата с изискваната взаимност лъснаха напълно в най-прясната: да се криминализира неплащането на декларирани данъчни задължения. Истинският проблем тук не е, че никой не обича данъците или че една администрация поради некадърност не може да ги събере. Той е в това, че данъчната декларация не се разглежда и като договор между гражданина и държавата. Гражданинът е в правото си да откаже изпълнението му, колкото и да говорят за солидарност и граждански дълг. Например, когато прецени, че този договор системно не се изпълнява от нейна страна с ненаказване на посегателства срещу него и семейството му - разбиване на жилище, кражба на кола, занемаряване на здравето и образованието, източване на банки, фондове и все неща, които са се случвали на повечето български данъкоплатци. Също така може да прецени, че това плащане води до безалтернативна политика и отъждествяване на държавата с частни лица, богатеещи от неговите данъци. Така се връщаме на първите две идеи...
Изобщо ако човек не познава ония, които искат законови санкции за простите видове оправдано несъучастие, може да си помисли, че вървят по текста на Торо и пишат встрани с етатисткия патос от Хегеловата "Философия на правото" - "противодържавно, затвор!" Но понеже си ги знаем, няма защо да търсим под вола телета: никакъв Торо няма тук и никакъв Хегел. Имаме държавна параноя и страх от политическа самотност, изтласквани от люде, които на младини със сигурност са самодействали в монтажи по стиховете на Маяковски за паспорта на СССР и милицията.
|
|