Министерският съвет реши да ни ощастливи с етичен кодекс на държавната служба. След като премине парламентарната машина за гласуване, новият законов акт ще сложи в ред куп важни неща, за които досега параграфите мълчат. Но край, вече ще се изяснят и кодифицират

правата на чиновника



Ще се изясни с точност до лев какво може да се подарява на министър, докъде можем да се прострем с даровете за заместниците му, докъде можем да развържем кесията за началник на управление и колко по-ниско се оценява шефът на отдел. Веднъж завинаги ще се забрани на фирмите да хранят държавни хора. Безплатна или евтина храна чиновникът ще може да боде само на ведомствената софра, но в никакъв случай на трапезата на частник. На бизнесмени ще е забранено да водят хората на правителството на екскурзии и почивки. Освен ако не са грижливо замаскирани като командировки по служба с дневни и квартирни за сметка на приемащата страна. Но дори и в такъв случай държавникът не може да бъде качван по яхти и с него ще е забранено да се играе белот, табла и Черен Петър. И още много такива



текстове в пожелателно наклонение



ще бъдат изписани, докато се получи не просто някакъв си обикновен закон, а цял кодекс. Неясно е само кой и как ще следи за етичните правонарушения на държавния служител. Не че има пречка да се сглоби поредната служба sine cura ("без грижа"), например Изпълнителна агенция по етика към Министерството на държавната администрация. Но държавните чиновници отдавна са над стохилядна маса, колкото агенти да се назначат, пак ще е трудно да проследят колегите си, чиято етичност са призвани да контролират. Пък и тяхната етика някой ще трябва да контролира. Значи с кодекс или без кодекс, единствено на морала на чиновника ще тежи грижата да се грижи за своя морал. Ако някой някого натопи, може веднъж - дваж годишно да издебнат в етична издънка някой слуга на републиката. Колкото за назидание на другите и за демонстрация как силно е поевропейчена вече нашата администрация. Но методът за прочистване на службите чрез донос и сега си действа, който трябва и без етичен кодекс си донася. Единствената сериозна причина за приемане на етичния законник е



разделянето на частния от държавния свят,



което ще стане чрез правила, круто пресичащи всяка възможност на администраторите да запазят някакво свое частно бъдеще извън апарата. Вече нямало да е достатъчно кандидатите за народни избраници и нижестоящи държавни храненици да напускат фирмите, където са началствали преди годежа си с държавата. Нямало да се брои, ако са прехвърлили дяловете си във фирми на жени, деца или роднини. Етичният кодекс щял да изисква желаещите бюджетна плата да ликвидират фирмите си или да изтребят участието си в тях из корен. По този начин кабинетът



издига китайска стена



между държавната служба и частния бизнес. За успели собственици на фирми държавната работа се забранява. На служба ще се приемат частници само ако са некадърници или пред фалит. Това в кодекса няма да го напишат, но е очевидно. Никой не би затрил успешна фирма и не би лишил семейството си от собственост в солидна, успешна и доходна фирма. Виж неудачникът, чиято фирма едва крета, с радост би й видял сметката, за да смени несигурното си бъдеще на частник с устойчив бюджетен доход. Ако новоскалъпеният етичен кодекс бе в сила по време на третото царство,



нямаше да имаме Буров,



Теодор Теодоров нямаше да стане министър. Не той, а някой некадърник щеше да напише търговските закони, Андрей Ляпчев щеше да управлява со кротце, со благо само чифлиците си, а Иван Багрянов щеше да избегне Народния съд, защото никога не би оглавил кабинета, ако трябваше да съсипе преди това бизнеса на семейството си. Ако в САЩ бяха приели българските етични приумици, нямаше да имат един Форд за президент, нито Рокфелер за вицепрезидент. От драконовското изискване кандидатът да затрие бизнеса си, преди да докопа държавна власт печели единствено срасналата се с властта върхушка на редуващите се начело на държавата партии. Така партийците отстраняват потенциална конкуренция от средите на бизнеса. Ако бе загрижен само да предпази държавата от чиновници, ползващи властта си в изгода на собствените си фирми, кабинетът щеше да приложи



института на доверителното управление



на имуществото на чиновниците, докато са на власт. Това е обичайна по света практика, която предвижда държавният служител да повери на професионален управител грижата за своите фирми и участия. Те обаче си остават негова собственост и той може да поеме управлението им, след като напусне властта. Докато собственикът е на власт, управителят дължи строг публичен отчет за всяка сделка и ежегодно публикува състоянието на управляваната собственост. Това е далеч по-ясно, чисто и честно, от играта на жмичка и фиктивните продажби на фирми, когато собствениците им трябва да влязат във властта.