|
Остава обаче да прибавим няколко отдавнашни исторически детайли, които той не би могъл да знае. Ще ги дам съвсем конспективно, без претенции за дълбочина и изчерпателност.
Първо историческо действие:
Раждане на чалгата от духа на модернизацията и високия възрожденски расизъм.
В периода 1850-1870 г. просвещенският проект на българските възрожденци включва между другите си, по-важни задачи и систематично създаване на "чисто български" забавления - благопристойни и почтени, чисто български ядене, пиене, пеене и танцуване, различни от ориенталските простотии на неприятните съседи. Планира се разпространените турските маанета и гръцките любовни песни да се заменят с училищни напеви и революционни маршове. А ако не може съвсем без любов, допуска се чуждото да бъде преведено (Петко Славейков превежда над 200 турски и гръцки песни). Но по-добре да побългарено "Руса коса аз желая, и за нея едвам трая" и "Астасийке ле, белошийке ле, ... Дафинке, сладка маслинке" (Петко Славейков). Приблизително по същото време Раковски възхвалява чисто българската баница, чевермето и шишкебапа, а Цани Гинчев - свирнята с кавал при консумация на чисто национален гювеч.
Разграничаване на българската култура на забавлението от ориенталската се случва трудно - очевидно "турко-гръко-армено-цинцарското" (Каравелов) много кефи обикновения човек и създава на проблеми на интелигенцията. Затова с публицистичен плам на българската "чистотата" е противопоставена мръсотията на "азиатските" забавления, които са отказ от цивилизация и морално падение. "Когато кьочеците играят, то турците ги гледат сладострастно, пъшкат, лигавят се, и хвърчат по Мохамедовия рай" - разказва Каравелов (при него кьочеци са млади мъжки проститутки). И заявява с наивен расизъм: "Аз не зная нещо по-гнусаво", подкрепяйки изводите на психоанализата, че най-отблъскващо е неразбираемото удоволствие на Другия.
Така първият вариант на чалгата е роден чрез националистическо изтласкване, разделящо народната култура на две части - чиста и срамотна.
Второ действие:
Институционализация и свенлив реализъм
То обхваща дългия период от 1878 до 1944 г. "Чисто българският" фолклор окончателно се еманципира от разните кафански сексуални закачки и подрусвания на шкембета. Събран и цензуриран в академични сборници, изучаван от сериозни учени, преподаван в катедри и факултети, той става култов за цели поколения поети, музиканти и художници, а маанета и любовно-отмъстителните песни са натикани в културните ъгли. Според програмата на кръга "Мисъл", наедро характеризиран като "свенливо реалистичен", той трябва да послужи за материал, от който "нервозитета на модерната душа" да извлече духовна красота на "сянката на Балкана". И разбира се, трябва да бъде държан далеч от вулгарното, балканското и кьочеклийско. Харесването не изчезва, но става все по-срамно, и поради това - все по-културно-нелегално.
Нещата не се променят особено, когато 20 години по-късно, по времето на авангардните фолклорните стилизации (цяла верига - Гео Милев, групата около "Нов път", евро-българската група "Стрелец", художническото движение за "Родно изкуство", композиторите Петко Стайнов, Любомир Пипков и Филип Кутев и пр.). Всички те "философизират" българския фолклор или правят от него експериментално изкуство - от което долните кръчмарско-хибридни радости не стават по-малко отвратителни.
По това време се ражда и градската песен, днес "стара", която доълнително отнема територии на ориенталските забавления, изтласквайки ги по рубежите "градско - селско", "светско - просташко". Чалгаджийският вкус започва все повече да се укрива по сватби, събори и пиянски сбирки.
Трето действие:
Комунистическа художествена самодейност и "пусни нещо сръбско!"
Годините след 1944-а превръщат Филип Кутев в ансамбъл. Официалните "народни песни" щастливо са приели и партизанския фолклор, а народни песни с държавна целенасоченост пеят самодейни състави, събори, народни певци, сто гайди и пр. Заедно с "Елате хиляди младежи" и "Комунисти, комсомолци, пионери..." те доминират аудио-средата на радио "София". Социалистическата естрада малко се занимава с "балканското", защото идеологическата й задача е друга: работейки с италиански и френски модели, тя трябва да предотврати бъдещия англоезичен български underground. За радост не успява - последният прохожда през 60-те по мазета, тавани, случайни читалищни сгради като имитативната, но младежка, жива и съпротивляваща се култура: джаз, ритъм енд блус и рок, носени в сърцата на зози, суингове, пичовете, хипари, пънкари и рокери.
В тази аудио-среда сякаш вече съвсем няма място за чалга. Но тя не изчезва, а продължава да се крие по села и паланки, по сватби, кръщенета, войнишки изпращания. Народният гений открива обаче, че не е по-различен от сръбския, например. В съседна Югославия се появила нова музикална култура, смесила ориенталски ритми с диско, електронен саунд и ритъм боксове: от нея ще израстат Лепа Брена, Горан Брегович (бивш рокаджия) и плеяда други. Сръбското става подземен хит в България - казват, че дошлата на концерт в Кюстендил Лепа Брена била разнасяна от камион-кран, който я пущал над подивялата от възторг публика да я погледа и отдолу. На този фон българският принос е скромен - той се състои само в легендарния Хисарски поп (Иво Папазов Ибряма е различно явление).
Последно действие:
Звездата на Слави, бюста на Глория, дупето на Азис
По време на прехода най-накрая популярната култура отвърна на удара. Обективните условия: бившият комунистически културен елит беше дискредитиран, бляновете му по чисто "творчество" започнаха да миришат на Людмила Живкова, промени се и образът на българския фолклор - вместо свенлив реализъм, заизлизаха фолклорни еротикони и песнопойки.
Но този процес на популярна контрареволюция не би имал своя истински успех, ако не беше попаднал в неочаквани рамки - международни, икономически, медийни и криминални. В международен план настъпи мулти-културализъм и малцинствата, културните миксове попаднаха на фокус: националистически държави, които не се съобразяваха с това, бяха наказани. Едновремено с това, на аудио-визуалната сцена отмина времето на английския език и рокаджийските "жици" - дойде туристическото консумиране на ethno, world misic, pop folk.
В България масата решително взе в ръцете си културните си права и, вдъхновена от настъпилата демокрация без брегове, отхвърли всички авторитети. И поиска да слуша същите стари, любими балкански простотии, за което от поколения й пречеха. Първите години бяха време на отмъщението - колкото по-скандално, еротично, телесно, погнусяващо и вбесяващо за претенциозните "интелектуалци", толкова повече кефене. Закономерно, това създаде огромен пазар със страхотни печалби от продажби на дискове и касети, от телевизионни канали, радиа, фолк-списания, чалга клубове. Този пазар малко по-малко нормализира "чалгата" и я смеси с нещо като естрада, но пък я свърза със света на манекенките и визажите, защото фолк-певиците бяха еротични моделки, които само трябваше да припяват по малко. А понеже повечето бяха и любовници на босове и мутри, с това в българските аудио-визуални индустрии и пазари се намесиха мутрите и сенчестата икономика. Разбира се, те не дойдоха сами, а със своите правила и суб-култура: масовите балкански подземни удоволствия и техния манталитет се срещнаха в щастлива пазарно-медийна прегръдка. В нея се включи и покупателят-народ - никой вече не искаше цензури, поучения, регламенти, светофари, норми, закони.
Слави Трифонов беше звездата и нормалното медийно лице на този процес, а Азис - неговото опако - странно, трансгресивно, транссексуално. Глория и мутрите стояха по средата. В един момент те се почувстваха представители на масите - поне Азис реши, че представителството може да стане и политическо. Слави предпочита все още да си говори с политиците като равен с равен. Но кой знае, ако го ядосат...
Ще кажете: говоря за провала на столетния образователен проект и идеята за национална "висока" култура. И ще бъдете прави. При това не предлагам истински анализ, а импровизиран, къс разказ. Но изводът е ясен - това е симптом. Т.нар. национална интелигенция вече няма значение, тя не е в състояние да формулира норми и вкусове, масата се идентифицира и радва не чрез нея, а срещу нея. На всичкото отгоре се появи и още нещо, съвсем объркващо - ако умните българи мразят чалга, то умните, пътешестващи чужденци, дори и българските емигранти - не я мразят чак толкова, даже понякога я харесват (е, те не знаят за мутрите или пък не са им сърбали попарата...). Да не говорим за музиколозите...
Какво да правим тогава, докато нещо в малката прослойка, към която принадлежа и аз, вика с нерефлектирано отвращение - "Но това не сме ние!"? Не ни остава нищо друго, освен да започнем отначало. С просвещенския проект, без старомодните национални изцепки. И както е редно - от самите нас.
подхваща много от идеите, които сме чепкали и на форума, особено "срамотната", "долнична" страна на чалгата, сублимирането на Кутевския фолк, италианската (най-вече) антианглосаксонска насоченост на соц естрадата и социално-икономическия контекст на чалгата в 90-те години. Малко е неглижирано отношението сватбарски оркестри - чалга (Ибряма и Ко. в 80-те години, крупен национален феномен, съвсем не идентичен естетически, маркетингово и социологически на чалгата от 90-те). 
пропускам разбира се Камелия, Рени и още някои изпълнители с добри попадения...
