|
| Водна реформа на фокус ... |
N-тото доказателство беше дадено буквално преди ден с поредната констатация, че регулацията във ВиК-сектора е на път да се превърне от виртуална реалност във фактическа. Но не съвсем. Защото за разлика от сфери като телекомуникации, електропренос и др., ВиК-отрасълът сериозно изостава в структурните реформи и нормативната уредба, която трябва да гарантира изпълнението им.
Причината е съвсем проста - претенциите на отделните политически и икономически лобита към сектора се мултиплицираха до степен, че парцелирането на територията се оказа почти невъзможна мисия. Парадоксалното е, че докато енергийното и водното лоби продължават да се надцакват за контрола върху сектора, първите "чевръсти" частници вече се домогнаха до мрежи, помпени и пречиствателни станции, които би следвало да са за "благо роду".
Преди няколко месеца обществото беше осветлено за едно куриозно на пръв поглед преброяване на ВиК в държавата. Инициатор на прегледа се оказа Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР), която със Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги получи правомощия да регулира отрасъла. "Броенето" вся смут в част от редиците на Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ). Дългогодишни експерти от ведомството тогава насмешливо констатираха, че колегите им от регулаторния орган ще се хабят напразно, защото новопоявили се стопански субекти няма, а старите отдавна са ясни - над 50 ВиК-фирми, които са общински, държавни или със смесена собственост.
Няколко месеца по-късно обаче се оказа, че покрай ключовите доставчици на вода гравитират още плеяда сателитни фирмички и макар и на ръба на закона, безпроблемно си продават вода. "До момента сме засекли около 60 по-малки предприятия, които извършват ВиК-услуги. Дали и още колко подобни частни доставчици на вода има, ми е трудно да кажа", призна преди два дни Веселин Алтимирски, началник Главна дирекция "Водоснабдителни и канализационни услуги" в ДКЕВР.
Причината е, че Законът за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги е оставил широко отворена врата за съществуването на подобни частни доставчици. Според нормативната уредба те не се третират като ВиК-дружества, а като "други предприятия", които извършват услуги по доставки на вода. Това от една страна. От друга - по закон ВиК-фирмите не подлежат на регистрационен или лицензионен режим. Нормативната уредба ги задължава само да предават в ДКЕВР за одобрение бизнес плановете си и исканите ценови тарифи. Как обаче ДКЕВР ще задължи частника X или Y да планира инвестиции, ремонти по мрежата, да защитава качество на услуги и цени, след като не знае за съществуването му? Отговорът е - никак.
Затова се стига до ситуации част от собствениците на раздържавения керамичен завод "Китка" Нови пазар (общо три отделни фирми) да си продават взаимно вода. Или дружеството "Златни пясъци" (при приватизацията на което бяха купени не само хотели, но и улиците и инфраструктурната мрежа) да се договаря за водата с ВиК-Варна и от свое име да я продава на хотелите. И още ред подобни знайни и не толкова частни ВиК. Странно е МРРБ да не знае за тях, защото именно това ведомство се занимава с кадруването в над половината от ВиК-дружествата в страната - тези, които са с изцяло държавна или със смесена собственост. И не е логично шефовете на въпросните дружества да не са наясно кой им се е прикачил за водопровода, защото водоемът е един. Още по-странно е, че някой в МРРБ допуска подобни управители да дирижират водния сектор.
От регионалното ведомство зависи и решението на друг ключов проблем - изчистването на собствеността във ВиК-сектора. Сега част от мрежите и съоръженията са в активите на ВиК-фирмите (т.е. на търговските дружества). Идеята беше те да бъдат обявени за публична държавна, или публична общинска собственост. За да се защитят обществените интереси при навлизането на частния капитал в сектора.
Законът, който трябва да защити обществените интереси, още се пише. А през това време, както се вижда, част от националното благо вече е приватизирано и частниците си търгуват с вода. Засега помежду си, а после и в населените места ... Всъщност, това си е водна реформа на практика. Но със сбъркан сценарий и зад кадър...
Нерви и утехи
Мъглата ще се вдигне. Кога?
Темите с продължение не ми допадат. Каквото имаш да казваш - казвай го и слагай точката. Или разчиташ, че утре същият читател ще си купи същия вестник? Това нежелание си изработих още когато пишех "частни случаи". Те излизаха в по два-три броя всеки и още след първия брой главният редактор, който вечно съскаше и мърмореше, клеветеше ме и всяка седмица ме уволняваше, вдигаше тиража и въртеше, докато свърши хартията. Това не го разбрах веднага, а като научих, отвратих се - от начина, по който малкото завистливо човече с гарсонските обувки зарибява читателя. С мен.
Понякога се включва и законният рефлекс на пишещия човек: след като си изразил нещо черно на бяло,
да ти се отще отново да разговаряш,
къде ти - дори да помислиш за него. Просто - изразходвал си думите, трошиците знание (свое или чуждо) вече си разпилял, пуснал си болката на свобода и мястото й в душата ти е празно. Малцината от нас, които пишат и повтарят едни и същи теми, скоро от писатели се превръщат в някакви лектори и колкото и разпалено, свирепо дори да се обясняват, както и да ръкомахат, бързо добиват статут на мърморковци. Та: да повтаряш теми и сюжети не е нито благоразумно, нито хигиенично.
Читателят обаче понякога е на друго мнение. Звъни по телефона, пресреща - най-общо в трамвая, а в нашия случай в автобус 306. (интернет - отделно.) И току избухне: "Стига с тая литература,бе! Стига с тия писатели! Не сте само вие бедни..." Това последното: вчера в подлеза при "Плиска", на прибиране от работа. Силно сърдит гражданин,
силно възмутен - сигурно от нещо друго
Отмина, но още го чувах да дудне: "Ярмомелка, много си виждал ти ярмомелка..."
Разбрах, че го е нервирало съчинението ми от по-миналия петък. То така се и казваше: "Деца пред ярмомелката". Ако някой си го спомня - беше за окаяното обучение по литература в българското училище. За бедни писатели обаче там въобще не ставаше дума. Но сърдитият гражданин си го беше дотъкмил.
Осъзнах, че този път продължението не ми се размина. В нашата страна дори президентите се дообясняват, ако сметнат, че не са били разбрани.
Аз за бедните писатели не съм споменавал, а когато съм го правил - то е било по-скоро със завист. Загдето могат и гладни да пишат, без да се отказват, без да се продават.
Литературата е изкуството на бедните
и който е в нея дошъл, за да се нахрани, сбъркал е адреса. Друга работа е, че като споменеш писател, веднага гръмват гласове: "А, намерихте ли си го! Поживяхте си при комунистите, пък сега плачете." (Нещо като дежурната приказка за средния гражданин, дето всяко лято ходел на курорт, но сега вече - ядец...) И непременно ще се добави нещо за книжния пазар, където кадърните забогатяват, а бездарните хващат паяжина. Но и това е само хипотеза.
Български поет е написал през миналия век: "За Омир още спорят седем града, а той бе просил милостиня в тях." Това не е ново за хората на перото. Булат Окуджава разказваше веднъж как жена му ходила в райсъвета да моли за жилище: живеят в комуналка, а мъжът й е поет. "Вот как - плеснал с ръце райсъветът, - а поэт и должен страдать!"
Та когато някой се притеснява за литературата, това въобще не е за да изкопчи нещо за гилдията. Нито дори е заради тази същата литература -
тя от застъпници не се нуждае,
нея никой не може да я унижи, обиди и оцапа. Тя самата е надживяла много бури, раздала е много правда и всеки път е имала последна дума. Литературата не се нуждае от защита - по-скоро тя ще защити човека. И от самия него също. Ако го оставят свободно да общува с нея. Без самозвани, славолюбиви и алчни посредници. Без писачи на анализи и развивачи на "теми". Без скудоумието, високомерието и скуката, които в българското училище се пробутват за литература.
Има някаква надежда, че това един ден ще стане. Например: лудите ще се налудуват или пък по някаква друга причина. Много неща в живота, - какво ти в живота, в историята! - се случват, просто защото им е крайно време да се случат. А дотогава?
Дотогава - ето какво.
Неотдавна в детски лагер в планината довели и няколко слепи деца - да се интегрират в света на здравите и да добият някаква практика за бъдещето. Скоро възрастните смаяни забелязали, че всяка вечер децата се събират около своите незрящи гостенчета, които им... четат книжки на брайлово писмо. Новите им приятели, целодневно залепнали за телевизора, видеото и компютъра, слушали с упоение детска класика и народни приказки,
словото им се разкривало
и ги очаровало. По един странен начин, буквално излязло от тъмнината, то заявявало правата си над съвременния човек и показвало превъзходството си и в техническия, прагматичен и окървавен още в пелените си век. Такъв епизод е в състояние да сложи черта под много спорове.
Прочее, когато самият аз бях дете, в същото това българско училище ни разказваха как веднъж в Лондон паднала гъста мъгла, животът замрял напълно и само слепите лондончани се разхождали из пустия град и упътвали заблудените минувачи. И така английската столица преживяла мъглата. Защото пък и никоя мъгла не пада завинаги...
Понякога се включва и законният рефлекс на пишещия човек: след като си изразил нещо черно на бяло,
да ти се отще отново да разговаряш,
къде ти - дори да помислиш за него. Просто - изразходвал си думите, трошиците знание (свое или чуждо) вече си разпилял, пуснал си болката на свобода и мястото й в душата ти е празно. Малцината от нас, които пишат и повтарят едни и същи теми, скоро от писатели се превръщат в някакви лектори и колкото и разпалено, свирепо дори да се обясняват, както и да ръкомахат, бързо добиват статут на мърморковци. Та: да повтаряш теми и сюжети не е нито благоразумно, нито хигиенично.
Читателят обаче понякога е на друго мнение. Звъни по телефона, пресреща - най-общо в трамвая, а в нашия случай в автобус 306. (интернет - отделно.) И току избухне: "Стига с тая литература,бе! Стига с тия писатели! Не сте само вие бедни..." Това последното: вчера в подлеза при "Плиска", на прибиране от работа. Силно сърдит гражданин,
силно възмутен - сигурно от нещо друго
Отмина, но още го чувах да дудне: "Ярмомелка, много си виждал ти ярмомелка..."
Разбрах, че го е нервирало съчинението ми от по-миналия петък. То така се и казваше: "Деца пред ярмомелката". Ако някой си го спомня - беше за окаяното обучение по литература в българското училище. За бедни писатели обаче там въобще не ставаше дума. Но сърдитият гражданин си го беше дотъкмил.
Осъзнах, че този път продължението не ми се размина. В нашата страна дори президентите се дообясняват, ако сметнат, че не са били разбрани.
Аз за бедните писатели не съм споменавал, а когато съм го правил - то е било по-скоро със завист. Загдето могат и гладни да пишат, без да се отказват, без да се продават.
Литературата е изкуството на бедните
и който е в нея дошъл, за да се нахрани, сбъркал е адреса. Друга работа е, че като споменеш писател, веднага гръмват гласове: "А, намерихте ли си го! Поживяхте си при комунистите, пък сега плачете." (Нещо като дежурната приказка за средния гражданин, дето всяко лято ходел на курорт, но сега вече - ядец...) И непременно ще се добави нещо за книжния пазар, където кадърните забогатяват, а бездарните хващат паяжина. Но и това е само хипотеза.
Български поет е написал през миналия век: "За Омир още спорят седем града, а той бе просил милостиня в тях." Това не е ново за хората на перото. Булат Окуджава разказваше веднъж как жена му ходила в райсъвета да моли за жилище: живеят в комуналка, а мъжът й е поет. "Вот как - плеснал с ръце райсъветът, - а поэт и должен страдать!"
Та когато някой се притеснява за литературата, това въобще не е за да изкопчи нещо за гилдията. Нито дори е заради тази същата литература -
тя от застъпници не се нуждае,
нея никой не може да я унижи, обиди и оцапа. Тя самата е надживяла много бури, раздала е много правда и всеки път е имала последна дума. Литературата не се нуждае от защита - по-скоро тя ще защити човека. И от самия него също. Ако го оставят свободно да общува с нея. Без самозвани, славолюбиви и алчни посредници. Без писачи на анализи и развивачи на "теми". Без скудоумието, високомерието и скуката, които в българското училище се пробутват за литература.
Има някаква надежда, че това един ден ще стане. Например: лудите ще се налудуват или пък по някаква друга причина. Много неща в живота, - какво ти в живота, в историята! - се случват, просто защото им е крайно време да се случат. А дотогава?
Дотогава - ето какво.
Неотдавна в детски лагер в планината довели и няколко слепи деца - да се интегрират в света на здравите и да добият някаква практика за бъдещето. Скоро възрастните смаяни забелязали, че всяка вечер децата се събират около своите незрящи гостенчета, които им... четат книжки на брайлово писмо. Новите им приятели, целодневно залепнали за телевизора, видеото и компютъра, слушали с упоение детска класика и народни приказки,
словото им се разкривало
и ги очаровало. По един странен начин, буквално излязло от тъмнината, то заявявало правата си над съвременния човек и показвало превъзходството си и в техническия, прагматичен и окървавен още в пелените си век. Такъв епизод е в състояние да сложи черта под много спорове.
Прочее, когато самият аз бях дете, в същото това българско училище ни разказваха как веднъж в Лондон паднала гъста мъгла, животът замрял напълно и само слепите лондончани се разхождали из пустия град и упътвали заблудените минувачи. И така английската столица преживяла мъглата. Защото пък и никоя мъгла не пада завинаги...
Защото есето на К.Донков е много добро, запомнящо се. 