Горно Осеново е малко селце, забутано в планината между Благоевград и Симитли. До него няма асфалтов път и през зимата остава откъснато от цивилизацията, която и без това не си е счупила краката да идва насам - до селото никога не е било прокарвано електричество и телефон, понеже е неизгодно. Заради загубите токът би се оскъпил дотолкова, че с оскъдните си доходи хората не биха му насмогнали.
Тъй че, откакто се помнят тукашните карат на газени лампи и свещи, лягат по мрак и стават по видело.
Неотдавна настоящият кмет на Симитли Апостол Апостолов разтръби в медиите, че в района има селища, които още не са прекрачили в XX век-сред тях и Горно Осеново, и една фирма за улично и промишлено осветление, "Денима", се нае да сложи на собствени разноски улични лампи. За целта тя монтира в селото немски фотоволтаични панели, които генерират ток от слънчева светлина.
Идеята на осветителите е всяка къща постепенно да се сдобие с фотоволтаици, колкото за няколко електроуреда и крушки. Слънчевите колектори биха се изплатили бързо, тъй като системата не се нуждае от поддръжка. Парите, смятат някои, могат да се набавят от европейски фондове, но това вече е грижа на общината. Фирмата ще електрифицира на добра воля и една-единствена къща, избрана чрез томбола, за да няма сърдити.
Само пушекът от комина на "Воденицата" на единия край на Благоевград свидетелства, че има живот наоколо - обикновен мъглив зимен ден, в който повечето хора излизат от къщите си само по работа. Оттук тръгва пътят към Горно Осеново горе в гората.
Асфалтът е поразбичкан, но все пак го има, заради станцията на "Хидрострой" по-нагоре. Когато подминаваме фургоните й, вече е само черен път, оттук нататък само с магаре или с инат, казва инж. Ганчо Ганчев от "Денима" (нямаме магарета - инатът в случая е технологично олицетворен от един мощен джип, взет под наем от фирмата). В потвърждение на думите му, тъкмо в този момент срещу нас търчи едно дългоухо, а подире подтичва млад човек с гега през кръста, прескачайки дълбоките локви по горския път.
На петнайсет минути по-нагоре излизаме на една открита поляна, по която пасат стадо яки товарни коне. "Оттук вече се вижда Горно Осеново", казва Ганчев и добавя "по принцип".
След още четвърт час от мъглата изниква металната табела на селото, с името му, щамповано с безупречни букви на гладката ламарина.
"Ама хубава табела" възкликва една от жените в колата. Тя може би рядко попада на чисти табели из софийските улици, тъй че е естествено да й прави впечатление. В място като това обаче на човек му се прищява тъкмо обратното: някоя смачкана от детско внимание табела, изчегъртана с ищах - дори и за пещерните хора знаем от скалните им рисунки.
На влизане в селото - празни дървени кошари и един широк разкалян път, дълбока кал с отчетливи следи от копита и миризма на оборски тор - значи тук наистина живеят хора.
Във всеки дом тук има по две-три магарета, обяснява Ганчев, за да носят товари. Горе-долу по толкова са и хората в къщите, 15-ина от които се обитават целогодишно - и лятото, и зимата.
Спираме насред селото и "хазяинът" Боян Ангелов идва да ни посрещне - той е приютявал гостите от фирмата, когато са идвали да монтират панелите. Четирите фотоволтаика събират оскъдните зимни лъчи в двора зад църквата, която в момента е затворена. Попът живее в Благоевград и идва само за служби.
След него бърза насам и ситният, жизнен дядо Аврам, "Пенков", както лаконично с ръкостискане се представя на всички. Той е на 74 и докато още е имало кметство, го е завеждал две години, тъй че се пада един от старейшините тук; бил е и продавач в магазина, който е работел навремето.
В една от стаичките на Бояновата къща в това време леля Илинка, жена му, заедно с още две жени се суети над "осмянката" (месото, с което стопанинът черпи за свинска смърт около Коледа), която пуши върху печката на дърва. Едната от жените, Стойка Митева, ръкоделства между ястията. На тавана на опушената сумрачна стаичка има монтирана електрическа лампа, пак от фотоелектричеството. Стопаните пестят и я палят само вечер. За през деня, ако дотрябва светлина, има една газена лампа на масата.
Къщата на Стойка, където тя е с мъжа си, е през два двора. На асмата над дворчето й е навита детска люлка, а на метър от нея сред връзките сушени люти чушки и фасул висят и кочани черкезчета за пуканки. Тя си има деца и внуци, които от време на време я посещават. Стойка е най-младата жителка на селото, 52-ри набор, дъщеря е на дядо Аврам, който в този момент пуши на двора, нагърбен с тежката задача да назове поименно всички хора, които живеят постоянно - и зимата. Техните имена
ще участват след минути в томболата с награден фонд ток
Късметлията ще бъде обзаведен и с телевизор, радио и хладилник от симитлийското кметство. Старецът опъва дълбоко от "мелника", сините му очи потъват зад дебелите очила и той почва да реди имената - по трите, барабар, които момичето редуцира на листчетата: Асен Пешов, Киро Николов, Здравка Тренчева и така до 15 души - това са главите на къщите, пояснява старецът.
Освен че е баща на най-младата, Дядо Аврам е и син на най-старата горноосеновка, 98-годишна. Майка му, която живее при него, на стари години е дочакала електричеството в селото, но не може да го види, защото е съвсем сляпа. Иначе токът е влязъл в нейната къща доста преди да огрее селото - синът на Стойка е монтирал електрически агрегати в къщите на майка си и дядо си и им е донесъл по един телевизор, тъй че бабичката може да слуша телевизия. Това са единствените телевизори в селото.
Наоколо се подвизава още един родственик на Аврам, племенникът му - дребничък жилав мъж, нахлупил модерно черно кепе на една страна, който обаче отказва да се представи. Гъстата му брада е черна само в центъра, точно около устата, разтворена в дяволита детинска усмивка и люто ухаеща на ракия. "Всички ме знаят Джими", сръбва все пак чешитът от припечеленото любопитство.
- Защо не си казваш името?
- Защото долу (в Благоевград - б.а.) всички ме знаят.
- Как така?
- Абе, лежал съм по затвори, изправителни училища, лудници…
-... ?
(Разтваря широко ръце и се ухилва иронично)
-
Ами, аз съм пияница, бе!
Затворили го, след като шефът на ТКЗС-то, където работел, го пипнал, че краде говеда, за да ги продава в други градове. Липсвали крави за общо 5000 лева, тогавашни пари. Когато шефът го питал в милицията къде са кравите, той бил искрен: "Ами, изпих ги!"
В този момент едно от момчетата наоколо, шофьор на осветителната фирма, го тупва по рамото и казва:
- Това тука е единственият човек, който си изпива ракията, докато я вари!
- А-а-а, не е верно - отвръща той и вади 200 грама опровержение от задния джоб.
Томболата вече е изтеглена и няколко души са отишли да поздравят късметлията, Сотир Николов, който тъкмо чисти на кокошките в двора си, прилично почерпен. И той е със сини очи. Не личи да е твърде ентусиазиран от новината - явно още не осъзнава случилото се, иначе е ведър и общителен. Вестници не чете, но обича да слуша радио, тъй че токът ще му е добре дошъл. На портативния си апарат редовно слуша "софийското и благоевградското". Сотир предполага, че Боян е пратил журналистите при него, защото синът му Ганчо, който работи в София, ще чуе, че татко му е бил интервюиран и ще извести дъщерята, която живее в Испания при зетя със светлото име Луис. Преди време Сотир е ходил за 10 дни при щерка си.
"Как живеете тука", бърза да прескочи един от новодошлите приказките. Сотир набързо претегля извънземния въпрос и отвръща с усмивка: "Ми то кучето, като го питаш същото, ще каже а, добре съм си, ама то си знае".
"Ти Ганчо сигурно не го знаеш в София, в "Бетекато" работи", пита той за всеки случай (ето откъде се е взело кепето на главата му с лого на телекома), "ако ти остане време, ей така, питай за него". Докато разказва за сина си, човекът опипва отсрещния поглед за разбиране, без да се свени от сълзите, които пълнят очите му. Има си съпруга, но децата му липсват. Няма телефон, за да ги чува.
В един момент Сотир става сериозен, сякаш изтрезнява:
Тука немаше ток, га германците ядаа на бобо шумата
и сега нема - XXI век! Кмето каза, че требват 300 000 лева, за да се прокара. Ами парите, дето депутатите ги дадоха за 15 мерцедеса?! Нали чух по радиото!" (Една едра бременна магарица се е втренчила в нас и слуша.)
Съседката баба Веса прекъсва разговора, защото прасето й е излязло от кочината и й трябва мъжка ръка да го прибере. Като научава, че е спечелил, чевръстата баба злъчно го подкача: "е**ло си е майката, Сотирей, и ти стана софиянец!" Съпругът й починал преди 4 години и вечер, като свърши с къщната работа, тя няма ни телевизия както едно време в Благоевград, нито наоколо има кафене с някой дума да обели - "се едно сме умрели тука".
"Главата да ти изсаане", връща се бабата към прасето, сновящо из двора и нарежда на Сотир да вземе и той една тояга да го завардят и да го приберат. Той грабва сопата и почва да удря прасето, като го доближи, без да гледа къде бие.
"Аа, голем душманин е тоа!", гълчи баба Веса, "не мой го би така, Сотире, и оно е човек като назе!"
|
|