Дойде и коледният сняг. Затрупа пътища, покъса електропроводи, затънахме в зимата. Но никой не протестира - снегът е от Бога.

Обичал съм снега през целия си живот. Като дете се будех пръв и тичах към прозореца: дали е навалял най-после? Не беше нужно да го правя: живеехме в сутерен и когато имаше сняг, половината стъкло просто бе затрупано. В такива сутрини отварях прозореца и той влизаше в стаята. Бях истински щастлив, че се будя тъй близо до снега.

С годините свикнах да разчитам на него. Знаех, че той със сигурност ще се случи. Вярвах, че превързва раните и отлага съдбата. Понякога, когато се натрупваше в гърдите ми тегоба или тъмна страст, или ме гнетяха безизходица и грижа, със седмици разчитах на снега. Знаех, че когато завали, на сърцето ми изведнъж ще олекне. И той никога не ме излъга: при всеки сняг усещах душата си помилвана и облекчена.

Сега, дори когато не гледам навън, дори погълнат от труд и препитание, никога не успявам да забравя, че този сняг е навалял и върху мама, татко, върху брат ми Любомир. Купчина стари снимки в неподредения кашон са посветени на снега: все ние, същите, край трогателни снежни човеци, на пързалката, по улиците на зимния град. В онези зими мама откъсваше по нещо от семейната трапеза и отиваше да нагледа някой стар човек от махалата. Бяха трудни времена, на много хора децата бяха затворени, прокудени или убити в междуособица или на война. Понякога ме вземаше със себе си - да нося някоя и друга цепеница за огрев. Ясно помня извинителното й изражение - че само толкова има, че само толкова може да помогне. До края на живота й печатът на безпомощност се появяваше на лицето й всеки път, когато виждаше страдание - дори когато го виждаше по телевизията. Но толкова ли беше безсилна

тази бедна жена - моята майка?

Веднъж, на безкрайна опашка в претъпкана болница, възрастен човек в бяла престилка ме хвана за лакътя и ме вкара в кабинета си. Помислих, че читател ме е разпознал в навалицата и е решил да ми услужи. Тогава такива неща ми се случваха. Докато сестрата се суетеше и кръвта ми пълнеше епруветките, човекът обясни:



Някога майка ви ми спаси живота



Бил съм отписан, но тя опекла питка, проял съм и после съм оздравял." Спомних си тези мамини питки. Докато живеехме в онова мазе в Горни Плевен, кой знае защо не ни даваха купони за хляб и дядо ни пращаше брашно за прехрана. Хората наоколо бяха бедни, върлуваше туберкулоза и често някоя съседка потропваше вкъщи: да омеси мама питка за някой болен, дано го излъжат да хапне. Мама сее брашно, замесва го нажалена, плачат със съседката и сълзите им капят в него. Такава питка, омесена с мамините сълзи, бе спасила и онзи възрастен лаборант, който се мярна в живота ми, за да ми остави този разказ за утеха...

Сега, пред телевизора в откъснатата отвсякъде "Младост 2", като превъртам каналите и търся нещо за гледане, сред новините за преспи, за затрупани пътища и пътници, за отнесени в морето кораби и закъсали в планината туристи се мяркат и личицата на болните деца от Българската Коледа. Страданието ни облъчва и жестоката, макар и строго дозирана информация засяда в душата. Майки споделят надеждите си и от това ни става още по-страшно, зловещо става в този свят, в който часовниците отброяват фатален срок - за тези малки същества, чиято невинност не им обещава спасение.

Сега разбирам мама и отчаянието й пред нещастието, което не може да прекрати. Разбирам по-добре и себе си - достатъчно безпомощен, за да се намразя за това. И всеки път, когато си казвам, че нищо не помага, че всичко е загубено, че "това е животът" - си спомням непознатия лаборант с бялата, прогорена от химикали престилка, който вярваше, че дължи спасението си на простодушния й жест. И за сетен път разбирам, че е страшно, съдбоносно важно да направиш своя жест, че



на всяка цена трябва да направиш Нещо!



Българската Коледа е изходът за българското сърце. С един SMS човек се приобщава към спасението. Той дава, колкото има - и това не се разсейва в пространствата, не изветрява, не изчезва. Импулсът, изпратен от детето, от студента, от отписания български пенсионер, въобще от малкия, но състрадателен човек, не е просто приносител на паричен знак - това е импулс на спасението. Хилядите такива импулси ще излекуват няколко деца. Но и нас също. От безсилието, от гадното съзнание, че не можем да направим нищо. Защото така ние не сме безпомощни. Ние не сме нули! В нашата лепта има повече спасение, отколкото в кървавите пари, които понякога се изсипват за показ и за някакво немислимо изкупление.

Чух едно детенце да казва от екрана, че чака да му се роди братче: от него ще му присадят важна тъкан, която ще го спаси. Това неродено още бебче също идва на бял свят, за да направи Нещо. То вече е един малък Спасител и неговата поява ще е прекрасното, истинското Рождество за най-близките му хора. Но всички ние също сме дошли на този свят с предназначение и в този живот също трябва да се намесим. С импулс, с жест или с някакво неотложно действие, без което душите ни ще загинат.

Утре е Бъдни вечер.

А и снегът е вече тук.