Може би вдъхновени от опитите на полицията да притисне престъпността, като действа „на ръба на закона" парламентаристите от управляващата коалиция предложиха промени в конституцията, някои от които кацнаха направо на нейния ръб. Този ръб - интерпретиран и строго охраняван от Конституционния съд - може да препъне европейската ни кандидатура, ако стане повод за конфликт между управляващото мнозинство и конституционните съдии. А сигнали за такава възможност за съжаление има.
Всичко започна кротко и без изгледи за драматичен развой: под засилен натиск от Европейския съюз бяха предложени промени в частта на конституцията, посветена на съдебната власт. Първоначално обсъжданите варианти заложиха най-вече на ограничаването на депутатските и магистратските имунитети, както и на въвеждането на отчетност на висшите магистрати пред парламента. Идеята на конституционалиста Георги Близнашки за импийчмънт на главния прокурор не получи политическа подкрепа. Изненадата се случи във вторник, когато без особена медийна подготовка бе оповестено, че управляващата коалиция все пак ще предложи модифициран вариант на процедура за импийчмънт на тримата най-висши магистрати - шефовете на ВКС, ВАС и прокуратурата. Тази процедура може да се инициира от 1/4 от депутатите, а решението за отстраняване трябва да бъде прието с квалифицирано мнозинство - 160 депутати. Президентът може да откаже да издаде указ за отстраняване, но неговото вето може да бъде отхвърлено от парламента със същото квалифицирано мнозинство.
Така само за няколко дни управляващата коалиция промени сериозно позицията си за конституционните реформи. При липсата на информация за мотивите за тази промяна, най-убедително звучи спекулацията, че тя е станала под натиск от Европейския съюз и с неговата благословия. Въпреки евентуалните европейски протекции обаче веднага след оповестяването им планираните реформи бяха разкритикувани от председателя на ВКС. Стана ясно, че ако бъдат приети, новите предложения най-вероятно ще бъдат атакувани пред Конституционния съд.

Строго охранявани метафори

„Ръбът на конституцията" е, разбира се, метафора за границата на конституционността. По подобен начин „балансът на властите" е метафора за разпределението на правомощията между основните институции в държавата. „Формата на управление" пък е метафора за възможността да съществуват различни политически режими при различен „баланс на властите". Метафорите са полезни, защото те представят в кратка и относително разбираема форма абстрактни и сложни идеи. Проблемът с тях е, че те подлежат на множество различни интерпретации. Кой трябва да има последната дума в тълкуването на основните политически метафори в една либерална демокрация?
Студентът по конституционно право веднага ще избърза с отговора - в България последната дума принадлежи на Конституционния съд. В своята юриспруденция родният КС предлага специфични и понякога спорни тълкувания на гореспоменатите метафори. С риск да опростим сложната материя, тези тълкувания се свеждат до няколко ключови положения. Първо, прехвърлянето на прерогативи от една власт на друга води до промяна на „баланса на властите". Второ, промяната на баланса на властите води до промяна на „формата на управление" на държавата. Трето, промени във формата на управление могат да бъдат правени само от Велико народно събрание.
Тези тълкувания на основните конституционни метафори може би карат мнозина да смятат, че идеите за импийчмънт на тримата най-висши магистрати са поне „на ръба на конституционността", ако не и отвъд него. Това е така, защото тези идеи предполагат определено прехвърляне на прерогативи от съдебната към законодателната власт: досега тези магистрати можеха да бъдат отстранявани само от Висшия съдебен съвет, а сега такова право ще има и парламентът. Следвайки формалистично тълкуванията на съда, такива промени трябва да се правят от Велико народно събрание, тъй като касаят промяна на „формата на управление". (Подобни аргументи могат да бъдат приведени и по отношение на някои други предложения за конституционни промени, като тези, касаещи засилването ролята на Министерството на правосъдието и на неговия инспекторат по отношение на контрола над работата на магистратите например.)

Един неудобен въпрос

Студентът по конституционно право, разбира се, е формално прав, като приема казуистиката на КС за последна дума по отношение на тълкуването на основните метафори на политическата ни уредба. Но изучавайки в по-горните специализирани курсове правната теория, той неизбежно ще се натъкне на трудния проблем за оправдаването на конституционния преглед в рамките на либералната демокрация. В крайна сметка, защо 12 съдии имат право да отхвърлят волята на едно (квалифицирано) мнозинство от депутати, представляващи волята на гражданите в България? Да, ако конституционният текст ясно забранява дадено действие на мнозинството, тогава има основание КС да действа. Например мандатът на парламента е 4 години и той не може да бъде променян от обикновено парламентарно мнозинство, колкото и демократично то да е избрано.
Но в случая с тълкуването на сложните управленски метафори за „баланс на властите" и „форма на управление" въобще не става дума за просто позоваване на конституционния текст. Никъде в конституцията не пише например, че всяко прехвърляне на правомощия от една власт на друга води до промяна във формата на управление на държавата. Това е положение, което е въведено от КС чрез творческа интерпретация на логиката на конституцията. Така че истинският въпрос е какво дава право на един съд да налага своите разбирания за абстрактната логика на основния закон срещу волята на демократично избраното мнозинство.
В конституционната теория е известна метафората за Одисей, който се привързал към мачтата на своя кораб, за да избегне омайните призиви на опасните сирени. По същия начин мнозинствата в една демокрация се завързват за конституционната мачта, за да избегнат определени опасности и изкушения - например изкушението да останеш на власт след изтичането на мандата си. Ключово важно е обаче, че както Одисей, така и демократичните мнозинства сами определят опасностите, които искат да избегнат, а не остават тези опасности да бъдат определяни от някой друг - съвет на старейшини, оракули или конституционни съдилища.
Проблемът е, че тълкувайки сложни и абстрактни метафори срещу волята на (конституционното) мнозинство, нашият КС рискува да завърже ръцете на това мнозинство, за да се избегнат „опасности" и „изкушения", които самото мнозинство никога не е определяло като такива. А, казано по-просто, това значи в една демокрация да е суверен не народът, а някой друг.

Диалог, а не конфликт
на интерпретации

Изучавайки сложните отношения между парламент и конституционен съд в либералната демокрация, напредналият студент по конституционно право ще достигне до идеята за диалог на интерпретациите. По отношение на абстрактни и сложни въпроси на тълкуване на конституцията конституционните съдилища трябва да се „вслушват" в парламентарния глас като израз на предпочитанията на гражданите. Разбира се, не става дума за създаването на един пасивен и смирен КС, който никога не противоречи на мнозинството. Диалогът предполага активно участие и на двете страни, като целта е в обмена на идеи да се роди решение, което е оптимално както от гледна точка на юриспруденцията на съда, така и от гледна точка на демокрацията. С други думи, диалогът отрича както диктата на съдебната казуистика, така и политическия диктат на мнозинството по отношение на тълкуването на основополагащите конституционни метафори.
Връщайки се от теорията към конкретните предложения за промяна на основния ни закон, трябва да отчетем, че управляващата коалиция е направила сериозен опит да се съобрази с независимостта на съдебната власт и с „баланса на властите", както той е интерпретиран от КС. Изборът на висшите магистрати, както и нормалните процедури по тяхното отстраняване, са запазени като прерогатив на ВСС. Импийчмънтът касае само тесен кръг от извънредни събития, при които висшите магистрати извършват тежки нарушения или са систематично неспособни да изпълняват своите задължения. С други думи, това са хипотези, при които

съдебната система има нужда от външна помощ

за справянето с извънредно тежки проблеми. В никакъв случай не става въпрос за намеса на законодателната власт в рутинното управление на дейността на магистратите.
Ето защо, в духа на диалогичността, оправдано би било КС също да направи крачка към промяна на някои от най-спорните си тълкувания, като например това, че всяко прехвърляне на правомощия от една власт на друга води до промяна на „формата на управление". Конституционализмът е набор от основни принципи, които могат да бъдат институционализирани по различни начини: пресилено е да се твърди, че всеки прерогатив е в състояние да променя „баланса на властите".
Друг е въпросът, дали предложената формула за импийчмънт е най-добрата - може би първоначалният вариант на Близнашки, при който КС можеше да се произнесе по отстраняването, бе по-добър. Все пак съдът е по-безпристрастен арбитър и по-добър защитник на процедурната справедливост от парламента, а при импийчмънт безпристрасността е ключова. По този въпрос може би диалогът между парламент и КС може да бъде продължен.
Най-важното обаче е констуционните промени да произведат диалог, а не конфликт и сляпо придържане към клиширани, но строго охранявани метафори. Защото, затънали в клишета, рискуваме да изпуснем европейския влак.

Снимка: Борислав Николов Ако бъдат приети новите поправки в основния закон, те вероятно ще бъдат атакувани моментално пред Конституционния съд.

8

1513