Преди десетина дни нашата полиция излови двама бандити и уби трети. Бяха отвлекли човек с английски паспорт и го държаха вързан във вила край с. Владо Тричков, увещавайки го непрекъснато с бой и други издевателства, че скоро ще умре, ако роднините му не им изпратят странната сума 44 000 паунда.

По цял свят, а и у нас властите са категорично против да се изпълняват исканията на похитители и рекетьори. Лош пример е. Бързо развъжда мераклии за подобен бизнес.

В същото време Коледа ни зарадва с една добра, като че



режисирана от червендалестия лапландец



новина. Съдът в Либия отмени присъдите срещу нашите сестри и върна делото за ново разглеждане. Изглежда, междудържавната договорка е факт.

Специалистите, а и не само те очакват скорошна развръзка. Срещу голяма, ама наистина голяма сума българките вероятно ще бъдат освободени. Нашето официално тълкуване ще бъде, че просто помагаме хуманитарно на пострадалите либийски деца и семействата им заедно с цяла Европа чрез съответен фонд. (В което няма нищо лошо, нали?)

Тяхното, либийско, тълкуване пък ще е, че сестрите са си виновни, но са откупени и ще си доизлежават присъдата в България.

И май повечето субекти в тази неприятна история ще бъдат доволни. Ние, защото сме спасили невинни сънароднички от смърт и зандан. Полковникът и правителството му, защото са направили хубава сделка - избегнали са варианта да ги ругае целият цивилизован свят заради неадекватното им правосъдие. Избегнали са също така и вътрешната опасност да носят вината за това, че не могат да осигурят нормална хигиена в болниците си, ако се признае, че няма злосторници чужденци.

Няма да са доволни само някои от ожесточените родители, които скандират за смърт пред сградата на съда, нито пък ще се намери сила на този свят, която да върне или обезщети сестрите за изгубените години. Уви същото се отнася и за заразените деца.

Но в голямата политика и при големите суми това са, както се казва,



пренебрежими фактори



Като говоря тези неща, си давам ясна сметка, че по-добър вариант сега явно няма. Нито България ще изпрати новозакупената си бойна фрегата да обстрелва Триполи, нито либийският "независим" съд ще каже на родителите: "Не са виновни българките, виновни са шефовете на болниците и шефовете на държавата." (САЩ бомбардираха Либия преди време без успех, а Турция не успя да спаси двама свои граждани от либийския съд и въжето.)

Не ще и дума, че ние - и като държава, и като отделно взети личности - сме готови да платим. В края на краищата какво по-благородно от това да отървеш невинни хора от смърт, особено в такъв нашумял казус.

Но нека си кажем нещата както са - принципна разлика между първия и втория случай няма.

И тук, и там става дума за рекет и изнудване. Само дето на либийския режим не му трябват особено много парите ни - трябва му международно и вътрешно одобрение. (То не че и на нашите политици страшно им е липсвала в началото свободата на сестрите - трябва им сега, защото станаха много известни.)

Това не е упрек към държавниците ни. Някои от тях направиха каквото можаха. Но е негодувание към този потвърждаван за пореден път парадокс:



слабия изнудвач го убиват



А на силния му дават каквото иска.

Дори следколедно и предновогодишно

светът остава място хищно

и по предишному

алъшверишно -

ми иде да кажа, с извинение, за този неволен римен пирует. Все пак алъш-веришът е за предпочитане пред елементарната хищност, нали?

Приписват на Хобс, а всъщност Тит Макций Плавт е автор на прочут афоризъм - "Човек за човека е вълк." Диктатурите предпочитат по-светли лозунги, вероятно от компенсаторен рефлекс спрямо своите реални убожества - "Човек за човека е другар, приятел и брат" (Програма на КПСС).

"Човек за човека е пън" - пък беше казал един втрещен от хорското безразличие руски писател - Ремизов.

В светлината на последната международна добра за нас новина ми хрумва една нова сентенция: "Човек за човека е чек".

Не твърдя, че звучи ентусиазиращо, освен за практикантите на kidnapping-a. Но твърдя, че е добре да разтворим широк чадър под евентуалния дъжд от морална приповдигнатост по повод либийския процес.

Светът не е станал по-уютно място, а смъртта е стока и днес, както преди. Всъщност вероятно много повече. Няма Дядо Коледа, който да доведе при близките им онези шофьорчета, които загубиха главите си в Ирак, няма улица в големия град, където да си спокоен за безопасността за детето си или за целостта на джоба си, няма "Бийтълс" за всичките Елинор Ригби-та по света.

Файдата от обществения подем по повод освобождаването на сестрите ни в Либия ще си остане само една обществена патърдия, ако продължаваме да сме такива добичета със сестрите и братята си около нас.

А този казус си остава най-важният на земята.

Честита Коледа.