Уроците е хубаво да бъдат изучавани. Не за друго, а за да не се повтарят грешките. Малко преди Коледа започна изтеглянето на българския контингент от Ирак. Вече може да се каже, че семестърът е приключил, време е за обобщения.

Факт е, че човешката памет е къса, иначе нямаше толкова бързо да се забравят уроците, написани с кръв от мисията ни в Камбоджа, и повечето от тях да се случат отново в Ирак.



Кървавият урок започва с политиците



Вторачени в постовете и мандатите си, много често политиците премълчават какво договорите, времето и САЩ изискват от тях. Навремето в Камбоджа нашият парламент почти на "ура" изпрати нещо като пиратска флота, сбирщина от новобранци, авантюристи, откровени психопати и истински войници. И се случи такава дивотия... Днес много малко хора си спомнят за загиналите от глупост, липса на опит или своеволия хора. Забравени са болните от СПИН, от тежки тропически болести и превъртелите от поствоенния стрес. Политиците си мислиха, че това ще бъде забравено. Да, забравено е, но ненаученият урок остана, макар че не те си патят от това.

Армията отдавна не е каста, а контролирана от парламента и изпълнителната (цивилна) власт силова структура. Армията е много важна опора на държавността и на българщината - изобщо. Вместо нейният живот да бъде функция на националния консенсус, тя е употребявана за дребни политически борби (никоя партия, моля, да не се изключва). Неслучайно изпращането на батальона в Ирак се случи благодарение на най-некадърните политически игри. Понякога е толкова просто: ако падне небостъргач в Ню Йорк, ударен от терористи, готви армията си! Рано или късно ще ти бъде поискана от баткото съюзник. Прекалено е видимо, за да се обяснява, но наистина още два часа след атентата на 11 септември се знаеше, че няколко държави ще го отнесат от САЩ. На две им се случи, но никой да не се съмнява, че дърпането на уши ще продължи. Ние трябва да сме готови и за него.

И както се казва, машината на времето ни пренася в дните, когато САЩ вече са прегазили Афганистан, а Саддам Хюсеин си пише завещанието. Точно там някъде започна да се говори за участие на България в някаква си мисия. Факт е, че паметта ни е къса, но все пак откъслечно можем да си спомним, че ставаше за дума за нещо като "рота, която ще бъде поддържаща... и някъде извън територията на Ирак. Примерно в Кувейт".

Голямата лъжа на политиците - никога не е ставало дума за подобно нещо. От нас винаги се е искало и ще се изисква и занапред като съюзници да участваме активно в налагането на волята на нашата цивилизация. Това е много важно, защото тук не става въпрос за Изток-Запад, терор и производните му, а за избор. Ние нашия избор сме го направили и трябва да участваме в защитата му - западната цивилизация.



Мирно!



Армията заминава там, където й заповядат. Армията обича ясни задачи. Нашите генерали допуснаха редица сериозни, но безнаказани грешки. Но те изпълниха заповед, за която не бяха подготвени. А за това, че не са били подготвени, голямата отговорност е на Комисията по национална сигурност, външно министерство, правителството и парламента като цяло. Когато се знае предварително, че трябва да пратиш батальон в зона на военни конфликти и международният термин за това е "мироналагаща операция", не можеш да говориш, че ще пратиш тилова рота в Кувейт, а след това да успокояваш народа, че ще участваме в "мироопазваща операция". Разликата е огромна и нека не се лъжем - това погуби живота на няколко момчета. Пряката отговорност за това носи политическият елит на България, сиреч ръководствата на всички политически партии.

Първият наш батальон замина за свещения шиитски град Кербала неподготвен, но не във военно отношение, а като задача, като оборудване, като психика. Не може парламентът да те праща да опазваш нещо, което го няма. Щом ние като журналисти го знаехме, то бъдете сигурни, че отговорните комисии, правителството, президентството също са били наясно къде пращат момчетата.

Много дълго време трябваше на политиците ни да узреят, че нашите хора в Ирак са по-полезни за българската интеграция в НАТО и ЕС, отколкото който и да е политически талант. Но по-важното: трудно стигна до сивите им гънки под черепната кутия, че не можеш да пращаш хора на война без мандат и без технически средства.



Генералите - долу!



След кървавата Коледа преди две години лъснаха много прикривани проблеми в армията до този момент. Лъсна, че войската е в морална и ръководна криза. Оказва се, че цялата кадрова политика на командването на Сухопътни войски и армията като цяло е фалшива и контрапродуктивна. Нормално е, ако пращаш мотострелкови батальон в Ирак, неговият командир също да е с такъв профил (и при това много подготвен). Оказа се обаче, че командирите, които са издигани по върховете на пехотата, не са подготвени за съвременни операции и не знаят чужди езици. Най-големият скандал в цялата история на армията ни за последните ни 50 години избухна с назначаването на т. нар. "звезда на пехотата" (няма да споменаваме името му). Той замина с големи надежди и бе отзован поради международен и вътрешен натиск за две седмици. Уж поради липса на езикови познания, но истината е адски грозна. Толкова грозна, че чак не си струва да бъде разказвана. Трябва да се отбележи, че доста хора са предупреждавали за опасния избор, но президентът Първанов е получил уверението на генералите, че проблем няма да има. Оказа се, че се е доверил на неправилните хора. Слава богу, че "този офицер" се издъни рано, иначе в последвалото въстание в Ирак можеха да загинат мнозина.



Героят



Както казахме, кадровата политика на Сухопътни войски, пък май и на цялата армия, вони. На обучение в натовските армии се пращат хора като на екскурзия, като на заслужен отдих преди пенсия и прочее. Много посолства у нас са протестирали срещу тази перверзна практика, но едва ли някой изобщо си е мръднал пръста. Дали е важно? О, да! Някой зададе ли си въпроса защо най-големият герой на армията за половин век насам - подп. Петко Лилов, е свързочник.

След кървавата Коледа на 2003 г. се оказа, че Сухопътни войски нямат командир, който да ръководи българския контингент в Кербала. Затова бе назначен човекът за връзка с местното население - Петко Лилов. Защо той стана герой ли? За това тепърва трябва да се говори, но истината е, че той демонстрира стратегически гений, какъвто никой друг от съюзниците на САЩ в Ирак не показа. По време на въстанието на шиитите и бунтовете на сунити терористи атакуваха свещените градове в Ирак - Фалуджа, Кербала и други. Украинците отстъпиха и се скриха в базата си, другите контингенти - също. Единствено българските войници приеха битката и не отстъпиха от нито един свой пост. Отбраната на кметството в Кербала и свещените места се оказа най-големият подвиг на българските войници от Драва насам. Нашите войници попаднаха и в най-голямата засада, правена след падането на Саддам в Ирак. Случка, която може само да се изучава във военната история.

Впоследствие тези постъпки се оказаха не само героични, но и защитиха живота на много наши момчета, съюзници и местното население. Разбира се, само един човек не е достатъчен за овладяването на милионна тълпа, но ако Лилов не беше повел своите момчета, те нямаше да напишат новата история на българската армия.

Какво мислите се случи с героя? Някой поучи ли се от опита му? Пратиха ли го в генералщабна академия? Обучава ли той новите командири? Няма нужда да гадаете - не! Той вече е забравен, защото не е любимец на Сухопътни войски. Просто кадрова политика.



Голямата вина на началниците



е отношението към ветераните, подборът на участници в мисии. Миналата година вестник "Сега" направи най-сериозното разследване на случващото се с ветераните. Нека припомним потресаващия факт, че много повече рейнджъри загинаха след завръщането си в България, отколкото в Ирак. И до днес обаче държавата няма политика спрямо ветераните, спрямо подбора на кадри за чужбина. Затова възникна корупцията при избора на рейнджъри и безхаберие - при завръщането им у нас.

Уроци ли казах в началото? Не, това са само първите точки в някакъв учебен план. Уроците са толкова много, че наистина цялата държава трябва да се заеме с изучаването им. Тези момчета, които се жертват в Ирак, Афганистан, Еритрея, Босна и къде ли не, те могат да имат много мотиви, но най-важното е, че на тяхната смелост дължим много от интеграцията си в цивилизацията, към която принадлежим. Това е най-големият урок от Ирак.