В зората на демокрацията имаше един хит. Наричаше се "Последен валс" и се бе превърнал в нещо като химн на възторжените граждани, които се прощаваха с комунизма. За песента и сега се сещат от време на време, но по друг повод - за поредния рожден ден на СДС и от носталгия по безвъзвратно отминалото. Днес на мода са сините балони, но не и синята политика. Затова валсът звучи измъчено, както впрочем изглеждат и непрестанните опити да се споят елементите на някогашната силна партия.



Дясното пространство е като строшена китайска ваза



Колкото повече лепиш порцелана, толкова повече вазата изглежда обезобразена.

Само надежди си останаха намеренията да се решат проблемите на СДС със свалянето на Надежда. Михайлова отвърна на удара с "Дясна алтернатива". Колко успешен ще е този пореден десен проект е друг въпрос. По-важното е, че тя откъсна още едно перце от опърпаната синя партия.

В десницата обаче винаги текат паралелни процеси. Докато Надежда бе кахърна за СДС, Анастасия Мозер се чудеше как да охлади апетитите на стръвните Борислав Китов, Румен Йончев и останалите, как да се задържи на върха и как да спаси БЗНС-НС от разпад. Междувременно в дясното се шмугна още един субект - бившата синя люспа Георги Марков. Направи го в тандем с Яне Янев и под име ново - чрез партията "Ред, законност и справедливост".

Да бяха само те. В дясното се навъдиха толкова много идентифицирани субекти, съешени в най-невероятни коалиции, че вече на никой не му пука кои ще са следващите им превъплъщения. Сигурно защото практиката е показала колко неуспешни са те. И най-вече защото отдавна сме прозрели простичката истина, че всяка от тези формации иска да придърпа нещо към себе си, да се внедри във властчицата, да надбори конкуренцията в дясното пространство. Формулата на дясното обединение винаги е била "аз с този срещу третия", а истинската цел - да убиеш колегата вдясно и да приласкаеш електората му.



Никой не ще да забрави старите противоречия,



само забавя момента, в който да забие нож в гърба на "партньора" или на противника в собствения отбор. Ефектът от тези скрити и явни замисли е пълно отвращение на избирателя, който отдавна е наясно, че дясното обединение е като врата в полето - всеки влиза и излиза от коалиции със същата лекота, с която преглъща различията на предишен съюз.

На последния парламентарен вот се спукаха поредните 5 хил. сини балона, докато Надежда водеше за ръка Праматарски, Илия Илиев, Яне и Любо Дилов-син. Днес никой от тях не застана на нейна страна, а Петър Стоянов доброволно се лиши от подкрепата им. Докато вървеше хорото в НДК, Костов реши, че най-добрият начин да покаже собствената си значимост е да застане срещу Михайлова в София на парламентарните избори.

Въобще не е странно, че обединението не се състоя и тази година. Щеше да е истинско чудо, ако беше станало. Оправдания за това колкото щеш. Едните (сред тях СДС, БЗНС-НС, Яне, "Гергьовден") застъпваха идеята за разширяване на периметъра на партиите, с които може да се намери общ език. Другите (най-вече ДСБ, напоследък подкрепени от ДП) мечтаят за изпитаната формула ОДС.

Вярно,



да разширяваш нещо към ДРОМ си е чиста загуба на време



Но пък и да се правиш на опозиция, когато си склонен на безпринципни коалиции, е направо нахалство. Кое му е опозиционното да приобщаваш партия като НДСВ, която е във властта с БСП?

Във всеки случай винаги се намира обяснение защо политиците веднъж са "за", а след няколко месеца "против". Има нещо дълбоко неискрено в приказките на Надежда от преди и днес. Само за няколко месеца тя преживя еволюция от възможно партньорство с царската партия до сегашните упреци към наследника й Петър Стоянов, че е мекушав към НДСВ. А помните ли как Софиянски жертвоготовно се хвърли връз врата на царя и дори без да го питат, го възкачи за втори път на премиерския пост? Да не би да не знаеше, че коалиционните му партньори от партията на Анастасия Мозер по-скоро ще прегърнат Станишев, нежели Симеон?

Струва ли си да се връщаме към говоренето за общ десен кабинет през лятото, когато и за децата беше абсолютно ясно, че пазарлъците вървят на съвсем друго място, че правителство от ОДС, БНС, Костов и евентуално НДСВ съществува само в главата на Надежда Михайлова, която обаче нямаше подкрепа дори в собствената си партия по въпроса кои да влязат в този измислен кабинет? Струва ли си да се връщаме към обясненията, че



заедно могат повече, но няма как да стане,



защото едните искат експертно правителство, а другите - неекспертно?

Елемент от поредното намерение за силна десница бе решението на експрезидента Стоянов да разпердушини сътвореното от Надежда със зор ОДС. Да озлоби и настрои срещу себе си Праматарски и да изправи в почуда сините лидери по места накъде да хванат, ако, не дай, Боже, се загледат в "Дясна алтернатива". Особен принос е и другото решение на Петър Стоянов - да предложи на Михайлова да му стане дясна ръка в ръководството на СДС след избора на националната конференция и малко след това елегантно да я покани да напусне партията и да си се забавлява с "алтернативата". Тя, Надежда, пък влезе в историята с призива Стоянов да поеме отговорност и да стане кандидат-президент.

Костов засега си мълчи за новата формация на Надежда - колкото повече се провалят в СДС, толкова повече ще са хората, които ще си спомнят за способностите му на лидер.

В общата какофония от десни звуци се включи и Анастасия Мозер, макар и по друг повод. За година земеделката от горещ привърженик на поредната обединителна формулата "10 ноември" се превърна в неин критик. Но първо се обиди на сините, че я пренебрегват, като обръщат същото внимание и на по-незначителни организации.

Въпреки че никой не ще да си признае, съществена част от неразбирането са и



междуличностните проблеми на лидерите



на въпросните партии. Праматарски не понася Стефан Софиянски, Мозер - Яне, Петър Стоянов - Надежда (от известно време), Костов - всички заедно. Дори синята пиарка вече открито си позволява да подвиква зад гърба на бившия син лидер и това не й струва нищо.

Как ще седнат тия хора на една маса, какви мотиви ще измъкнат, за да се обединят при толкова много подозрителност и удари под кръста? Ако перифразираме Костов, основен противник на дясното обединение са самите десни, които като че ли не са чували крилатата фраза на Чърчил "Няма вечни врагове, има вечни интереси". Интересът на десницата е да се съхрани, преди окончателно да се е размила и да се превърне в изчезнал вид.

А сега логичният резултат от общото надцакване е, че десните са все на крачка я от общи листи, я от общ кандидат за кмет, я от съвместни опозиционни действия в парламента. И всичко е толкова близо - почти на една ръка разстояние. Аха да стане, ама не се случва. По правило най-много да се стигне до подписването на някаква харта за ненападение. Поне томахавките да се заровят за известно време. Докато му дойде времето за поредното сражение.

Или поне докато засвири последният валс на дясното обединение.