Иде новата година - най-близката до нас част от бъдещето. Предстоящата. Актуалната. Онази, за която довчера неопределено проточвахме "Живот и здраве..." По навик, практикуван на Балканите, избягвахме да се ангажираме и с нея: тя годината ще дойде, ама ние къде ще сме тогава, един Господ знае. И ето я сега - на прага. Изненада ни, значи. Защото повечето хора около мен признават, че нямат определени планове за нея. Не планове, надежди нямат, нито дори мечти. Това на мен никак не ми харесва. Какво на мен, на тях самите не им харесва. На общественото мнение пък - съвсем. Общественото съзнание такава безплановост и безнадеждност не търпи. Общественият интерес диктува да гледаме позитивно. И не признава възражения. Нито отклонения. Рядко се сеща, че всеки позитив най-напред е бил негатив. И че днешните неудържими оптимисти всъщност са заклетите скептици от миналото, които партията заклеймяваше като черногледци. А може би точно и от това се страхува този обществен... интерес.

Ако се вгледаме в хала и в



благосъстоянието на проповядващите позитивизма



- те май са прави. Но повечето от тях са позитивисти-професионалисти. Платеният позитивизъм обаче е също тъй презрян, както и платеният патриотизъм, платеният интернационализъм, платената любов, платеното милосърдие. Пък ако се вгледаме откъде този рог на изобилието над мислещите позитивно, ще видим как те този рог с две ръце го възвиват над себе си и го друсат, докато го изтърсят докрай - да не би да се падне нещо от благата за останалите им сънародници. Значи друга е връзката между правилното мислене и процъфтяването в живота! Като се вгледаш - нищо ново. Само трябва да хванеш съдбата за ревера и да не й позволиш да се отклонява. Това обаче вече сме го виждали...

Хората, които съм наблюдавал да го правят, го замисляха и извършваха направо демонстративно, с ясно изразено



чувство за превъзходство



над останалите, които не отделяхме такава грижа за утрешния ден. Разбира се, че говоря главно за юнаци от своята си черга, както и от други публични професии - за останалите тази грижа се изразяваше главно в струпването на някой имотец или просто на бели пари за черни дни. Неизвестно защо в света на по-високите обществени технологии или, на простонароден език, на голямото добрутро, бъдещето се третираше като нещо, което се поддава на опитомяване, на което можеш да му наведеш врата и да го яхнеш и то да те носи към... още по-далечното бъдеще.

Тогава още нямаше приватизация, нито политиката носеше тези купища пари, които носи днес. Но и тогава бъдещето изглеждаше достъпно за опитомяване. Поне в писателския бранш. Стига да напишеш правилните книги, правилно да нарисуваш, изсвириш или изиграеш... играта си и, разбира се, да има кой да те оцени и да те увековечи - в статии, в книга, в речниците и енциклопедиите, най-вече в учебниците. Това вече без съмнение можеше да се уреди,



гаранти пред бъдещето се набираха



също както се набираха препоръки за влизане в партията, или, да речем, за творческите съюзи. Критически студии, интервюта, цели биографични анкети, обеди и вечери с пребиваващи преводачи, филтър на авторите за превод зад граница, зарибяване на млади последователи от висотата на литературни и държавни постове, откровено купуване на критици и клакьори, както и трупането по лавиците на книжарници и библиотеки на избрани, събрани и юбилейни издания с вид на луксозни бонбониери - всичко това се правеше главно заради бъдещето.

Специална битка се водеше за влизане в учебниците. Днес и в учебник може да останеш непрочетен, но тогава училището беше друго - децата четяха, учеха наизуст, познаваха авторите по лице от фотографиите към уроците. Смяташе се, че от учебните програми се влиза в бъдещето. Не случайно почти веднага след Десети ноември се появиха нови учебници с нови кандидати за бъдещето - повечето посредствени литератори, непознати на читателя, но близки до властта. Така че това оседлаване на бъдещето се практикува и днес, но ние говорим за онова време, защото резултатът от него вече "излезе", както излизат резултатите в най-обикновена квартална поликлиника, и този резултат е отрицателен. Онова, което на чевръстите претенденти се мержелееше като бъдеще,



едва ли не като вечност - днес е минало,



за което и те самите предпочитат да не си спомнят.

За днешните усилия - друг път. Не че резултатите не се виждат отсега, но друго е лабораторията на времето да си каже думата.

Професионалистите и днес предпочитат да говорят за далечното бъдеще - какъв живот ще си живеем там. Но в личен план се грижат главно за близкото. Не е лошо да се поучим от тях...

Впрочем, нас с бъдещето не само ни омайват. Нас чрез него ни и строяват. Спомнете си една устата и нахакана партийна водачка, която веднъж сплаши населението: само който е свързан с нейната партия, само той имал бъдеще в България! Е, какво стана? Самата тази партия сега се бори за някакво бъдеще в България. И самата тази водачка я напусна - търси бъдещето си на друго място. В друга партия, де. Защото пък бъдещето на такива е само в някоя партия.

Така че, не споменавай бъдещето напразно. И мисли позитивно. Но не за бъдещето въобще, а за годината, която утре вечер ще дойде. Дано е честита...