Легендарният спортен журналист Иван Делчев беше и още по-сладкодумен разказвач. Метафорите и сравненията му зашеметяваха слушателя. И днес, като се сетя за нещо от неговите виртуозни словеса, изумявам се от сърце. Вярвам, че от небето той се наслаждава на това.

Една от знаменитите му тиради бе тирадата за шенкела...

Онова време бе време на усиленото премълчаване. Вероятно е имало и списък - какво задължително трябва да се мълчи. Никой от нас не го бе виждал, но списъкът без съмнение действаше. Печатът не следваше да се разпростира върху противностите на живота. Както вече е банално известно, ограничено бе споменаването дори на природните бедствия. Всяко повишаване на цените се коментираше като грижа за народа. Но истинско затъмнение се простираше най-вече върху пропукванията в обществото. И още повече - в светлия облик на социалистическия човек. Както вече имахме възможност да припомним, тогава човек за човека бе



другар, приятел и брат



И оттам: хората от страниците на вестниците не изпитваха завист, злина и омраза, не крадяха, не изневеряваха, не си правеха мръсотии. Равнодушие, отчуждение, консуматорство - това пък бяха недъзи на капитализма, родилни петна. Имаше и в тогавашния човек някакви буржоазни остатъци, както и коварно наследство от турското робство, но те не можеха да развалят положителния образ на гражданина на социализма. Хармонията на строя не допускаше това. Затова пък всяко промъкване на подобни теми в печата извикваше неописуем интерес.

Написах нещо такова в един вестник и телефоните в редакцията пламнаха. Беше за (т. е. против) дембелина и некадърника, който живее на гърба на колегите си, а също и как това се премълчава като някаква срамна тайна - просто защото при социализма такива неправди не се случват. И още как цялата грижа на държавата е за ленивеца и за бездарника, как вечно ги насърчават най-после да свършат нещо, как награждават всяко помръдване на ръката, а те не искат, защото тъй ще изгубят страхотната си привилегия. И ще трябва да слязат от гърба на работника. Невинен, като погледнеш, текст.Такива приказки тогава галеха душата на честния човек, но само караха обществото още по-силно да зажуми и... да забрави. (Може би затова и тъй бързо затихна идеята на група будни граждани да бъда изселен от София и тъй да се изкорени в зародиш тенденцията към разискване на подобни теми. Остана без последствия.) Една читателка от Стара Загора ми писа: "Най-много десетина души да ви стиснат ръката и от тях поне трима ще бъдат мързеливци и некадърници, просто да се пукнеш от яд." Гледам го сега това писмо и



под него ми се мержелее днешната дата...



Тази история се припомня тук само за да се върнем пак към знаменитата образност на Иван Делчев и към неговата нестандартна логика, която, както се оказва днес, прекрачва от век във век и от... строй в строй. Запомнил съм коментара му по повод предложението за отстраняването ми от София - неумерена жестокост заради един текст, в който дори никой не бе назован конкретно.

"Има поне един милион души в България, които живеят от шенкела си - рече тогава Иван. - Може да нямат други дарби, но са надарени с шенкел. И това им е напълно достатъчно..." Обичаше да хвърля думи, които почти никой не употребява. Това караше всички - завинаги! - да запомнят какво говори. Поясняваше ги охотно. Шенкел се оказа кавалерийски термин - хватката, която ездачът упражнява с крака върху коня и с която го държи в подчинение. "Скобата" - преведе го Иван по обичая си, скобата, с която той му пречи да го хвърли от гърба си. Изкуството на шенкела е доведено до съвършенство, пък и това са хора вечно отпочинали и отлично съхранени. Цялата им сила отива в шенкела.



Който е веднъж възседнат, никога не се измъква.



Виж, конят знае как - ляга заедно с натрапника и се търкаля с надежда да му потроши кокалите. Но само ако не е вече обязден. А нас държавата ни е обяздила, впрегнала ни е: откога-откога. И всеки може да ни възседне. И да стегне шенкела. А на опитния ездач шенкелът замества и юздата. С него той изцяло владее положението...

Иван разказваше остроумно и сочно, цитираше прославени конници, които, оказва се, бе познавал: генерал Стойчев, ротмистър Лекарски. Зловещата сърцевина на разказа му се приемаше някак олекотена, смилаема и дори забавна. Косите ми настръхват едва след десетилетия, когато гледам как ездачи по старому кръстосват българския живот, яхнали невинни, безропотни, понякога преплитащи крака съвременници - и те човешки същества. Шенкелът и днес е сигурно средство за препитание и в стотици фабрики и канцеларии работяги изкарват хляба на тарикатите, които са се изхитрили да ги яхнат: с банална връзка, с партизанщина или (защо не!) с конкурс.

Понякога това са



юнаци от фамилии,



които поне половин век не са слизали от седлото, потомци на безсмъртната стара номенклатура или просто на съобразителни партийци, проправили си път в живота с шенкел и нагайка. "Скобата", оказва се, се онаследява в следващите поколения и по старому върши работа.

Друг път това са нови кавалеристи от ескадроните на изредилите се във властта сили. Възседнали са в някакъв момент и ще яздят до смъртта си. Шенкелът им е стоманен, парализиращ, унищожителен. Нещо повече: и търпението, и наглостта се явяват важна част от новия морал - опитът за протест обикновено се порицава и наказва. И за да останеш до яслата, трябва да приемеш шенкела. Затова: възрастни носят младите, болни - здравите, майстори - чираците, а талантливи - бездарните. Е, не сме жребци, читателю, не сме атове, то се знай, но пък и те не подбират. Ако бяхме - все щяхме да измислим как да ги отъркаляме в пепелта.