"Като издигаме във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност ... прогласяваме своята решимост да създадем демократична, правова и социална държава ...".

Това са написали в преамбюла на действащата българска конституция, депутатите от Седмото Велико народно събрание.



Красиви думи, но за съжаление, 14 години по-късно идеите не са приложени на практика. Първо, защото една част от народа в лицето на политическия елит си присвои "осъществяването на народния суверенитет". И второ, защото вместо държавата и нейните органи наистина да гарантират и следят за спазването на основните човешки права, те постоянно се взират в далеч по-имагинерни, несъществени или даже измислени проблеми - междуинституционални спорове, партийни капризи, екстравагантни идеи за промени в конституцията, предизборни пазарлъци и т.н. Дори подготвените нови изменения на основния закон - т.нар. трета поправка, са насочени отново към правата на магистрати и политици. Така се случи и с първите две изменения - едното пак засягаше съдебната власт, а другото бе продиктувано от бъдещото членство в Европейския съюз.

В същото време никой не иска да признае и да се заеме с далеч по-важния проблем - сериозната криза с основните права на българина. Достатъчно е да се спомене, че само за последните 2 години България е осъдена по близо 40 дела в Европейския съд по правата на човека в Страсбург и ще трябва да плати стотици хиляди евро обезщетения. А има още 100 дела срещу държавата, допуснати за разглеждане, по които е почти сигурно, че също ще има присъди.

Основният проблем е, че голяма част от основните права на гражданите са написани йезуитски, а спазването им е под сериозен въпрос. Неотдавна на заседание на Гражданския конвент за промени в основния закон (събрало на едно място конституционни съдии, депутати, известни преподаватели в юридически факултети, експерти в правителство и парламент) почти всички участници споделиха този извод. Само два примера. В чл. 7 от конституцията пише, че държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Просто и ясно. На заседанието на конвента обаче правозащитник-адвокат съобщи, че с тълкувателно решение на Върховния касационен съд N 3 от 2005 г. е било прието, че този текст не трябва да се прилага непосредствено. Или иначе казано, съдилищата не могат да прилагат разпоредбата от основния закон, когато става дума за конкретно дело. Така на практика правото се "умъртвява". Интересно е да се отбележи, че никой, включително и Конституционният съд няма право да ревизира тълкувателните решения на върховните съдилища, дори те да са противоконституционни.

Отделен проблем е, че изобщо не е предвидена възможност фирми да могат да съдят държавата. Например - данъчни органи наказват дадено дружество да плати няколко милиона лева, защото е нарушило определен закон. После се оказва, че няма нарушение. Фирмата е претърпяла множество вреди - доброто си име, клиенти, пари. Тя обаче не може да съди държавата за това. Пълен абсурд.

Вторият драстичен пример е с чл. 120, ал. 2 от конституцията. В него е записано следното недомислие: "Гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените в закон." Или казано иначе законодателят с едната ръка дава, а с другата - ограничава, и то по абсолютни неясни критерии. Затова има десетки закони, които предвиждат изключване на съдебен контрол върху административни актове - всички те са "оправдани" с разтегливи категории като национална сигурност, здраве, морал, държавна тайна и др. Слава богу, все още изключенията не са повече от правилото. Но текстът трябва да се промени и да се заличат всички възможности за необжалване на административни актове.

Горните два примера обаче са направо розова приказка в сравнение с текстове, отделени в главата "Основни права и задължения на гражданите". Например, "всеки обвинен в престъпление следва да бъде предаден на съдебната власт в законен срок". Но няма текст, който да определя срок за излизането от съдебната власт - осъден или оправдан. И така се стига до дела, които се точат по 5,8,10 години. И до куп присъди в Страсбург за бавност на правосъдието.

Или да вземем разпоредбата на чл. 48, ал. 4 от конституцията - никой не може да бъде заставян да извършва принудителен труд. Но пък Наказателният кодекс, законът за спортното хулиганство и др. закони го предвиждат като санкция - само, че там се води като "общественополезен труд".

Или да вземем правото на труд. В конституцията в чл.16 пише, че "трудът се гарантира и защитава от закона". 32 текста след това вече пише, "че гражданите имат право на труд" и че "държавата се грижи за създаване на условия за осъществяване на това право". Ако се спазват тези текстове, на практика не трябва да има безработица.

Абсурдна е конституционната формула за събранията и манифестацията. Веднъж се казва, че гражданите имат право да се събират мирно и без оръжие, а след това пише, че редът за това се определя със закон. И въпросният закон изисква куп разрешителни, които я бъдат дадени, я не. А не е ли по-нормално всеки да има право да се събира с други хора мирно и без оръжие, без да иска санкция от община и държава.

Неадекватен е и текстът, свързан със здравеопазването и със здравните осигуровки. Там веднъж е записано, че "гражданите имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ" и на "безплатно ползване на медицинско обслужване". И веднага се уточнява - при условия и по ред, определени със закон. Как това се връзва с платеното здравеопазване?

Или как точно е "гарантирано правото на собственост и наследяване", заложено в основния закон, след като имотните измами са всекидневие, а едно подобно дело продължава средно 6-7 години? Да повдигаме ли темата за референдумите изобщо? В основния закон на два пъти е споменато, че гражданите имат право освен да избират и да участват в допитвания до народа като най-висша форма на демокрация. Обаче начинът за провеждането на референдум също се определя със закон. И там пише, че само политиците могат да инициират национално допитване. Пореден абсурд.

Така стигаме до чл. 56 от конституцията, където пише, че всеки има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. Как да стане това, след като българинът не може да защити дори гарантираните му от основния закон права? Обикновеният гражданин например няма право на индивидуална жалба пред Конституционния съд, за да атакува закони, нарушаващи правата му? Сега право да сезират КС имат само 48 депутати, президентът, правителството, двете върховни съдилища и главният прокурор. Ако искат - правят го. Никой не може да ги задължи. И те го правят рядко - защото техните права и привилегии са си защитени. Останалите - в Страсбург. Нещо повече. Преди 2 години КС се самопопита и реши, че ако се въведе индивидуалната жалба пред КС чрез промяна в основния закон, то това ще е промяна на формата на държавното управление. Затова подобна поправка може да прави само Велико народно събрание. Това е поредното ярко доказателство, че всичко у нас е конструирано така, че да защитава държавното управление, а не гражданите.

Ето затова се стига до лавината дела в Страсбург. Тя ще се увеличава с всеки изминал ден и в един момент ще се стовари върху държавата и обслужваните от нея елити.