През скорошния краткотраен сняг трябваше да пътувам до едно селце в Северна България. Пътуването се извърши в раздрънкан автобус, на който едната врата не се затваряше, та шофьорът работеше с кожух и ушанка, а двете възрастни жени, моите спътнички, се бяха увили с огромни плетени шалове. От устата на всички се виеше пара, но разговорът бе оживен, а за мен - и любопитен.

Бабите живееха на топло в града, отиваха на помен на някаква братовчедка и зорко разглеждаха полето: животът им бе минал там. Само че полето беше под снега и те разпитваха шофьора: на кого е сега този имот, работят ли го, какво "гледат"... Мъжът им отговаряше охотно и компетентно. Но информацията му бе предимно мрачна: и под снега полето си пустееше, висок бурен тук-таме стърчеше, сякаш да маркира пустошта. На едно място арендаторът заминал за Америка, на друго - влязъл в затвора. И



не се намерил кой да оре и да сее...



В моето далечно детство, когато нямаше (представете си!) телевизия, борбата за доверието на трудещите се маси се водеше върху стените и оградите на българските села и градчета. С блажна боя и, разбира се, със задължителните правописни грешки, се громяха вътрешни и външни врагове, заплюваха се изборни резултати ("Всеки глас за ОФ власт!"), свеждаха се икономически указания ("Първото зърно - за държавата", "Да приберем хляба на народа!"), утвърждаваха се институциите на пролетарската диктатура ("Да живее народната милиция - единствената опора на народната власт!"), разгласяваха се заклинания и афоризми на вождовете ("Не греши, който нищо не върши" - Й.В.Сталин; "Да се учим, да се учим и пак да се учим" - Г.Димитров). Графитите на ранния социализъм бяха неудържимо агресивни. Безумие бе да си боядисаш къщата в ония години: събуждаше се нашарена още след първата нощ.

След време текстовете почнаха да изчезват от зидовете. Първите химически дъждове ускоряваха изветряването. Пък и



хората се престрашиха:



открито ги замазваха. Но един надпис върху стената на солидна плевенска къща оцеля до наши дни: "Стопанино, зася ли?" (Запетайката, както се досещате, е от мене.)

Изтичаха десетилетия и той свидетелстваше тъкмо за тяхното изтичане. При редките ми завръщания в бащиния дом по пътя от гарата неизменно спирах пред него: не толкова да го чета, колкото да се уверя, че е непокътнат. Той всеки път ме причакваше и улична лампа го осветяваше зарад пътниците от нощните влакове.

По онова време да се сее е било патриотично, а обратното - измяна и саботаж. Само че отказът от сеитба е между нелепите "художествени" измислици, според които кооператорите се трудят с пот на чело, а частникът (той също и кулак) пъха железа в снопите, за да изпотроши вършачките. Дива и безсмислена клевета срещу българския човек, за когото



сеитбата бе основен символ



на житейското му предназначение и половин век държавни, бюрократични и идеологически усилия бяха необходими, за да бъде откъснат той от това предназначение. Днес, когато градът е обграден от буренясали полета, когато на места кърът пустее докъдето поглед стига, този надпис зловещо възкръсва в българската нощ. Днес българският селянин е откъснат от земята си, както не е бил дори при социализма. Държавата се наслаждава на тази разлъка. Тя го оставя да я гледа безплодна, обвиваща се в бурен, отвикнала от ръцете му.

Това е била целта на всяка власт в България. Връщането на земята стана също тъй драматично, както и колективизацията. И то бе съпроводено с унижения, мизерия и партийни номера. Да бъде държан селянинът далече от земята - с това се изчерпва стратегията на всички досегашни правителства. Причината е цинично прозрачна: когато е стъпил на земята си (собствената!), селянинът е независим, неподкупен, неманипулируем за безумните понякога идеи на българските политици. Затова: далеко от земята. Защото веднъж засее ли, той става проблем за властта.

Заселият човек е силен и съдържателен. Той е свободен.



Той е способен на велики дела



Ненапразно България започва своите обединителни войни винаги през есента. Мъжете оставят семето в земята и тръгват след съдбата си - понякога, за да отидат самите те в нея. Бият се за земята си, но и разчитат на нея - да нахрани на лято децата им, да върне засятото като плод, като дар, като спасение. Днешният век не иска да ни види всичките земеделци, но също очаква от нас да засеем нещо в живота си. Алегорията не е особено оригинална. Сеячът обаче е човек различен, той е оптимистът, позитивният съвременник. Милион българи напуснаха земята си, защото не видяха тук своята нива. България не им предложи сеитба.

А онзи надпис на стената? За да изчезне един такъв "лозунг", навярно трябва къщата да се събори. За нея онова "Стопанино, зася ли?" е нещо като адрес, то е вместо улица и номер. Поне докато въпросът не намери отговор.

Когато лозунгите остават валидни повече от половин век, времето в една страна е спряло. Когато застиването на времето се поддържа умишлено от бикоглави управници, това не е толкова хитро, това е само престъпно. И всичко това - за да се отложи някак трагичният, разрушителен за скованото ни от лъжа и корупция общество въпрос:

Стопанино, какво пожъна?