"Българите прогресираха извънредно много.... и не бива да се учудваме, че ги наричат японците на Балканите".

"Българите никога не са се показали достойни за свободата, която руснаците им връчиха на сребърен поднос... Оттогава насам единствената им амбиция е била да милитаризират обществото си, без да обръщат и най-малко внимание на други, по-човешки аспекти на прогреса. Не е за чудене, че незаинтересовани наблюдатели ги наричат "японци на Балканите".

"Когато трябва да говорите за пропаганда, не споменавайте тази дума. Говорете за операции, сделки или нещо друго.

----------

Като че т.нар. "антибългарска кампания" в Европа свари държавниците ни по "бели гащи". В показното удивление и на политици, и на журналисти се прокрадва убеждението, че едва ли не образът на българина преди е бил иконен. Нежно херувимче, в чийто полет с умиление се взират европейците. Тешим се с мисълта, че те признават качествата ни. Впечатление - плод на добронамерени, патриотични усилия на поколения журналисти и учени. Те подбират въздигащи националното самочувствие изказвания на чужденците и отминават пренебрежителните. Бием радостно тъпана за всяка добра дума и на най-дребния европейски чиновник.

Нищо по-далеч от истината.

За съжаление обичайният образ на българина в Европа е натоварен и с отрицателни представи и емоции. И това не е плод на специална злонамереност. Плод е на историята. Българите са славяни. Не съвсем приети от латинско-немска Европа. Те са православни. Синор е прокаран между тях и останалите християни. Пишат на различна азбука - хем позната, хем друга. Столетия са отрязани от общоевропейското развитие с високата стена на Османската империя. Столетия ги няма в реалния свят на знаещите европейци. Рабле в "Гаргантюа и Пантагрюел" говори за бугри - сиреч еретици. Оттук думата преминава и в английския. Има я в жаргона и до наши дни, макар и с неособено ласкаво значение. Според Монтескьо те са варвари, "които обитават бреговете на Дунава, и които, установявайки се тук, стават след това бариера за другите варвари". Според Волтер пък: "Една нация от скити, наречени араби, авари, българи или други скити, на които България дължи своето име, опустоши всички хубави области на Тракия...". Ласкателно, нали?

Българите дотам се загубват, че във войната от 1828-1829 г., руските офицери се дивят на този славянски народ, който говори различен от руския или сръбския език. През ХIХ в. пътешественици и изследователи



постепенно правят българина малко по-познат





Според тях той е наследник на славно (което с охота подчертаваме), но варварско минало (което обикновено избягваме). В по-новата си история той се примирил в най-голяма степен в сравнение с другите балкански народи с османската тирания. Бил трудолюбив (което подчертаваме), упорит, обичал земята, пък имал ограничени интелектуални способности в сравнение с гърците например (което пропускаме).

Първото българско събитие в ново време, което Европа забелязва, е Априлското въстание. Но не героизма на въстаналите, а воплите на безжалостно кланите. Докато се знае, че сърби и гърци са се сражавали яростно години наред с потисниците си, то представата за българите е различна - покорен народ, клан от садистични поробители. Освобождението доизгражда образ на народ, който е получил свободата си наготово. Затвърждава и убеждението за изначалната обвързаност на българите с Русия и с целите на руската политика, цели, на които на Запад гледат с обосновано подозрение. В годините между двете световни войни левите у нас минават за най-верни привърженици на Коминтерна. В европейското съзнание това изглежда естествено - русофили са. След Втората световна война България е възприемана като най-верния и послушен сателит на Съветския съюз.

При това българите са опасни. Част са от турбулентните балкански взаимоотношения. По-близко им е насилието, отколкото демокрацията. За това говорят и борбите в Македония и Тракия, и хилядите загинали в братоубийствени конфликти през 1923, 1925 и 1941-1946. Годините след Втората световна война с конфронтацията между Изтока и Запада затвърждават тези впечатления. Тенденцията е подсилена с обвиненията за атентата против папата, за т. нар. "български чадър", от кампанията по преименуване на българските турци, за да се стигне до създаване на устойчиви негативни словосъчетания в редица европейски езици, вариращи около самата дума българи.

Век и половина вече наши държавници и интелектуалци



се бъхтят да обърнат тази представа



Век и половина опитват да поставят проблемите ни на европейската стъгда. Ясно защо. Възможностите ни са ограничени. Образът на държавата, на качествата на народа й са фактор за постигане на политически цели. Опитите са многобройни, усилията са енергични, но хаотични, некоординирани, в които държавата току участва, току не. Усилия без ясна, дългосрочна програма, която да не се мени от всяко ново правителство. Терминът за тази дейност е пропаганда. Някои се мръщят, като го чуят.

Едва ли има съмнение, че



пропаганда трябва да водим



Десет години говорим за пропагандна агенция. Силни сме по говоренето. Как да заинтересуваме европееца с непрестанните ни усилия да догонваме, да се впишем в представата за Европа. С какви качества ще му импонираме?

С пословичното си трудолюбие? Миналата пролет неделен ден се връщах от Белград. Поех пътя край Дунав. Път гладък, без дупки. Села китни, но пусти. Ниви - почернели от хора. Всяка педя земя - обработена. Надминах десетки пърпорещи малки трактори. Взирах се в прясно ремонтирани и подновени къщи. Досущ като фермерския рай, който навремето ни обещаваше президентът Желев. Влязох си у нас при Брегово. Път с дупчици, в които, a си хласнал колата, a там ще си останеш. Някогашни стопански сгради с избити прозорци с окрадена дограма. Нивите - с редки обработвани кръпки. Работници - никакви. Влезеш в селото - кафенетата пълни. Къщите - неизмазани, порутени. Църквата - рушевина, с нова врата, на която е забита табличка "Вратата е подновена с решение на правителството на НДСВ". За трудолюбие ли говорехме?

С древната си култура? Че кой я знае? В учебника по история на коя европейска страна са влезли траките, да речем. Доколкото ни има, то е с две неща - покръстването - именно то, а не създаването на азбука за "вси славяни да четат". И войните - войни през Средновековието, Балканска война. После изчезваме.

С толерантността си? Акцентираме спасяването на българските евреи. Само че, докато у нас ударението пада точно върху него и се загърбва ролята ни при погубването на евреите от Македония и Беломорието, на запад именно тя се изтъква.

Неслучайно се спирам на учебниците. Независимо от всичките ни резерви към тях, следи от наученото в училище остават с човек до гроба и трудно се влияят от по-сетнешна атака на медиите.

А самите медии? Влиятелните европейски вестници, списания, радиа и телевизии. Традиционно слаби са контактите ни с тях, дори в сравнение със съседите. Пари трябват за това, а се скъпим.

Та да не се поддаваме на моментна паника. Реакцията в Европа си е в реда на нещата. Десетилетия още ще ни гледат накриво. Десетилетия ще трябват, докато в европейските учебници влязат храмът в Старосел, Боянската черква, докато Левски бъде поставен редом с Мацини, докато европейците започнат да гледат на България като част от тяхното обичайно, обживяно и познато пространство. И това не е песимизъм, а реализъм. Накриво се гледат още французи и германци въпреки десетилетия пропагандни усилия. Накриво са гледани поляци, унгарци, които се конкурират за работни места със "старите" европейци. Така че да не се отчайваме, но и за пропагандата да не забравяме. Важно е държавниците ни сами да не повярват на легендите, които по задължение трябва да разпространяват. Да знаят какво точно искат и бавно, но безспир да го прокарват.