В тази страна нищо не се случва, ако няма смърт. Трябваше две жени да умрат в явна връзка с условията на труд и злоупотребата с работно време, за да се мерне през морната памет на медиите фразата «експлоатация на човек от човека». А ние да се усетим, че вече десетилетие у нас няма кой да каже, че капитализмът и зад фасадната си демокрация е гадна работа. Сякаш докрай сме се смирили пред безалтернативността му и повярвали на Чърчиловата оглупяла мъдрост за най-малкото зло, от което нищо по-добро не било измислено.

Медии и социологически проучвания ни внушават, че сякаш в съгласие с поговорката «не хапи ръката, която те храни» хората ругаят политиците, но не и бизнесмените. Постепенно се наложи митът, че работодателите хранят трудещите се и че всеки инвеститор проявява милост, като влага у нас; все едно, че работната ни ръка не е най-евтината в Европа. И все пак не е ли странно цялата негативна енергия да се излива над корумпираните политически елити,



а тези, които ги корумпират,

да седят на сянка



неопетнени? Но като се има предвид, че общественото мнение за проститутките е по-лошо, отколкото за сутеньорите, няма място за чудене. Ако се съди по славата на поп-фолка, комай и мутрите се ползват с по-висок престиж от политиците.

Ведно с водата на комунистическата пропаганда изхвърлихме и критиката на капитализма. Как стана така, че думата «капитализъм» беше подменена с всякакви престижни съчетания - от «пазарна демокрация» до «отворено общество»? Как стана тъй, че дори нашият комунизъм произведе някакво дисидентство, а цялата неволя на прехода не предизвика алтернативно мислене и действие, което да се усъмни във фалшивия абсолют на капитализма? Какво ни прави така слепи и тъпи? Какво ни е, че сме толкова умрели?

Ленин беше казал, че религията е опиум за народите. Коя е религията на днешния ден? Май политиката, превърната в спектакъл. Като някаква колективна Златка Златното момиче седим и гледаме как животът минава ведно с реките на поредните ни заблуди: червената и синята на партиите, бозавата, жълтата и черната на движенията, безглаголната на цар и генерал. Днес пък се убеждаваме, че като смесиш жълто и червено с бозаво, цветът пак си остава тинестобозав.

Особено изкуство е политическият спектакъл: колкото по-бездарен и открито лъжовен е, толкова по- се харчи. Също като сапунена опера, в която класата се измерва с нивото на неправдоподобие. Преди бяхме общество на заклинателния лозунг, днес сме на политическото шоу, а те смитат под леглото все същата немотия. Ако в нещо го добутахме до модерност, то е, че



пъргаво се превърнахме в

общество на спектакъла



В какъв смисъл са играчи политиците? Не е ли илюзия на прехода и демокрацията, че политическото шоу има отношение към «простата човешка драма»; че някой ни «представлява» и има грижа за нас? След като спектакълът е дирижиран било от световни фактори, било от вътрешни кукловоди, то политическото шоу май трябва да се гледа «апофатически», т.е. като онова, което то не е. От кримките сме научили, че е трудно, като лъжеш, да не издаваш кой и кое те кара да го правиш. Щяха ли политици и съдопроизводители да оставят цялото мутренско войнство безнаказано, ако не зависеха от него и не бяха перитонитно оплетени с бизнеса му? Щяхме ли да бъдем с най-презрени здравеопазване, образование и култура, ако управленските елити не си купуваха здраве и образование извън обществения сектор, а културата не се схващаше като детска болест, надвита покрай политическия ни пубертет и заменена с «риалити» чалга и сапунка?

Режисьорският политически театър от миналото се е изродил в продуцентско кино на звездите. Процедурата и законите на демокрацията са се превърнали в крепост на силните срещу обезверените и омерзените маси. Така всекидневно наблюдаваме шоу, в което богатите чрез силните, умните и учените елегантно прекарват бедните и невежите. За целта им внушават, че:

- да си беден, неук и глупав е индивидуален порок;

- щом си беден, си жертва;

- щом си жертва, значи си пасивен зрител на политическото шоу на собственото си всекидневно отлагано спасение;

- щом си зрител, следва да преживяваш спектакъла пречистващо, т.е. като автентична борба между действителни партии с реални различия. За да гласуваш.

Това само ако си наистина глупав. Иначе се предполага да си наясно, че партиите представляват групировки с икономически интереси, че са лобита на т. нар. «обръчи от фирми» и че е време да изоставиш бръщолевенето за идеи и визии и да се присъединиш: хич не може да си съвсем «непредставен». Затова пак гласувай.

Сега вече разбираме защо политиците така великодушно си навличат ругатни. Те са гръмоотводи, понасящи върху себе си и отнасящи в земята гнева по отношение на системата. Ако сте си задавали въпроса защо българските политици са толкова бездарни, лъжливи и безсрамни, отговорът е: такива са, защото



това е ролята, отредена

им от капитализма



В резултат вече 15 години си внушаваме, че системата е перфектна и че просто хората, които я легитимират и управляват, са лоши.

Ето как капитализмът уседна. Нищо, че продължава да ни държи на последно място по доходи в Европа. Политическата и медийната мантра сочи верността на посоката и безалтернативността на избора. Дефектите са субективни. Всъщност не само народът псува политиците: те също се оплакват от манталитета, неефективността и некадърността на народа да бъде на равнището на капиталистическите очаквания. Какъвто народът, такъв и капитализмът му: не можем да работим, слаби сме в екип; целите ни са близки и дребни, хоризонтът ни - нисък и тесен, досущ като пазара ни; лишени сме от замах, въображение и инвентивност, от дългосрочна визия за индивидуално и общностно преустройство; упорстваме в балканската си контрамодерност и т. н. Неформулираният девиз на българския преход е «капитализмът е добър - хората са лоши»: всички ние - предприемачи, престъпници и маси - не сме му по мярка. Затова политиците са нашата доброволна и изкупителна жертва, спестявайки ни отвращението и ужаса от капитализма. Една жертва, която ни струва скъпо.

Всъщност социалистите би следвало да предлагат алтернатива на пазарния либерализъм. Вместо това те се легитимират управленски посредством безпардонно дясна политика. Между левия избирател и човекът с леви възгледи зее пропаст. Последният не може да бъде представляван от партия, която от поне четири десетилетия не е кауза, а кариера. Много преди десните партии в България тя усвои чекисткия емилбоевски цинизъм по отношение на политическото като чиста борба на свои срещу чужди групи и интереси. Да си социалист означава да се числиш към известен политикоикономически субект с главно източни геополитически и икономически зависимости.



Да си социалист днес

означава дясна

немара към бедните,



неспособните или нежелаещите да се адаптират към изискванията на капитализма.

«Атака», излязла на сцената върху вълната на отвращение от политическото статукво, също изоставя лявата си реторика и залага на ултрадесния си расистки национализъм. Така тя се превърна в парламентарно лоби на онези недопрали се кримикръгове, хранещи опасения от присъединяване, което ще сложи край на тяхната безнаказаност, превърнала ни в посмешище и в европейски еталон за политическа корупция.

Реанимираният от мутрите идеал на 30-те, връщащ жените вкъщи, при децата и домакинската работа, и възстановяващ мачо-авторитета на мъжа, всъщност беше продължен от дясната визия за патриархална «нормализация». Според нея представители на жените, низините и малцинствата са допускани до ключови агентни позиции само след като се отметнат от произход и принадлежност към онеправданите. В основен меритократически критерий се превръща готовността за предателство към своите. Алековото «Пази, Боже, сляпо да прогледа» характеризира героя на времето ни. Ако пък не получат достъп, консервативната утеха е в достойнството на глупостта и смирението със статуквото.

Това се отнася и за държавната ни политика. Безгръбначното ни присъединяване към САЩ в иракската им авантюра има прагматично обяснение отвъд евроинтеграцията и изгодата на подизпълнители и американски бази. Тя се ръководи не от традиция, принцип или дори държавен интерес, а от изгодата на политическата класа. САЩ са далеч, с грижи извън региона и отстъпчиви към корупционното поведение на сателитни тям режими. САЩ поддържат само елити, които им сътрудничат. Като подкрепи американската глобална имперска политика, елитът ни си закупи индулгенции да се разпорежда безнаказано в собствения си двор. Докато Европа очаква вътрешна промяна, САЩ изискват външнополитическо съюзничество. Яловата им критика към корумпираността на политическите ни елити е част от същото шоу по съхраняване на лъскавия имидж на капитализма като предполагаемо законен грабеж и експлоатация.

Когато председателят Станишев се кълне пред Европа, че България не е сътрудничила на ЦРУ в практиката на отвличане и мъчение на заподозрени, той се осланя на това Западна Европа да е също колаборационистки гузна и да не доведе едно разследване за американската си просмуканост докрай. Това не означава, че при нужда няма да се превърнем в изкупителен бушон: толкова бяхме жалки в кресливата си приклекналост пред САЩ, толкова липсата на обществена подкрепа за войната остана неогласена, дотолкова 15-те ни жертви медийно засенчиха стотиците хиляди жертви на американската агресия, че точно с нас Европа може да си измие ръцете.

Капитализмът претендира за достъп до естественото, същностното и универсално човешкото, докато утвърждава една исторически, културно, ценностно и идеологически преходна форма на човешкост. Колкото и находчив и гъвкав да е днес, капитализмът се движи от сили и ценности, които обезсмислят и потискат широк спектър от човешки достойнства и потребности.



Капиталистическият възглед

за човека е унизителен



както защото възпроизвежда всички форми на историческо неравенство, така и заради налагането на пазара като функция на целия обществен, политически и културен живот. Върховен критерий за успех е не осъществяването на субекта в състава на някакво събитие - в изкуството, науката, политиката, любовта, - а в способността да се мисли, действа и играе пазарно. Радикалната подчиненост на всички човешки дейности на пазара означава на човешкото да се отнеме всякакъв трансцендентален хоризонт, всякаква отвъдност и чувство за трайност. Тотализирането на нещо дотам лишено от субстанциалност, дотолкова функционално и случайно като пазара означава глобалното въвличане на хората в една лотария, в която печелят главно организаторите; иначе си сред многото, които губят, или сред малкото, които укрепват привидността на върховната капиталистическа логика, вяра и морал: играй и ще спечелиш. Капитализмът наложи една икономия на обмените, според която би следвало да печелиш, ако вложиш достатъчно: ако не пари, то жизнено време, труд, енергия, въображение и инвентивност. Това е лъжа: тази икономия, превърната в морал, и този морал, действащ на принципа на икономическия обмен, са медийни идеологии, които крепят кротостта на едно обществото, което е приканено да презира управниците си, за да не се опълчва срещу системата.