Няма как, ще спомена Хайдегер и херменевтиката, нищо, че е несвързано и глупаво. Особено щом поводът е поредната буфонада на тъй автентичните ни политически субекти, блъскащи се за предни места към новия исторически хоризонт при ей тоя мизансцен:

Променят се конституция и закони; промяната не засяга никого. Висши магистрати се изкарват престъпни и луди. Задържат за злоупотреби с дарения дейци на благотворителността и духовното спасение; пускат ги. Министърът на образованието и науката стига до крайна мярка за бъдещето на селата - закриване на училища поради липса на деца. Министърът на външните работи обявява нова цел - пропагандиране на европерспективите тъкмо в селата. Министърът на вътрешните работи носи в САЩ материал за ДНК-анализ по убийство, чийто извършител, аха-аха, да бъде разкрит всеки миг.



Лебед се самоубива от любовна мъка,



изследват го за птичи грип. За фон се гонят информационно-публицистични вълни: за педофилията по света и у нас, карикатурите на Пророка, Божия син и неговите сънародници, за Юдата поп Кръстю, за годишните заплати на едни, които са по-малки от месечните телефонни сметки на други. И всички говорят…

Какъв тук Хайдегер? Все пак ще го спомена с тъжното право на виновните. От двадесетина години през преводи, семинари и лекции най-вече с Христо Тодоров подхвърляме в скучните рамки на философското образование хайдегерианско-херменевтична терминология. С нея обаче се злоупотреби дотам, че стигна в политологически анализи. И понеже те гъмжат от сложнотии, покрай отделни Хайдегерови теми - случване, събитийност, другост, решителност пред избора - изпускат най-простото, което трябва да стои в един политологически анализ според херменевтиката. Не бързайте да го разгадавате с оглед героите на нашата буфонада - не е комичното, не е трагичното. Забравя се най-близкото и най-ефикасното, което залива всичко:



несвързаното с действителните ни грижи говорене,



бърборенето (das Gerede).

За Хайдегер то е основен факт в съществуването ни, ако изтика разбирането само в думите. "Субектът на всекидневието е неутралното, безличното" - казва той, преди да стане член на националсоциалистическата партия в Германия. "Не ние говорим езика, той ни изговаря", твърди, когато вече е в нея. "Най-близкото е и най-забравяното" - мисли винаги, но особено след денацификацията. Нека не ни занимава поучителния политически път на един културреакционер; да видим какво ни дават тия твърдения за бъркотията на живота, какъвто е в самото бърборене.

Най-напред от тях може да се състави едно определение за него: "Бърборенето е най-близкото и най-забравяното, което изговаряме всеки ден, но което всъщност изговаря самите нас, безличното." Как става това при толкова близки и все пак забравяни личности? Близостта идва от навика на езика, при който нямаме смяна на събития и думи, а препоява на мисловна схема. Тя е



в основата на разбирането и е безразлична спрямо лицата,



които я носят. Значи не зависи от Иванов, Стоянов, Първанов, дори не и от Доганов. Зависи от клишето за мисленето и действието, стоящо зад уж сменящи се лица. То е опортюнистично и егоистично, защото винаги цели лична безопасност. Така един и същ субект може да бъде за едни и същи хора примерно тъмен балкански и светло евроатлантически; надежден демократ и безнадежден параноик; висш магистрат и нисш доносник. Изобщо всеки се променя - това изглежда вечно, ала е само съвременно. Съвременен е този, който може да извърши нещо немислимо в предмодерните времена: да промени същността си. Тъй като Хайдегер е толкова немодерен, че не си представя промяна на пола, силни свидетелства за нея според него са говоренето без връзка с всекидневието на другите, лъжата за приемането на противното, надеждата, че от утре всичко ще се смени. И тъй като нищо съществено не се променя в живота, движещ се естествено към смъртта, несвързаността остава отличителна възможност на всекидневното ни съществуване, потискайки изключителното.

Това прави възможно спокойното, чак гордо приемане на иначе изумителни факти. Те биха радвали през ХVII век любителите на всеки буфонаден сюжет с елементи на утопия, ако приемем, че буфонадата е театрално-политическо действо. Класическа би била тая: бивш цар в качеството си на бивш министър-председател е триумвир през ХХI век в република, където една всенародна и една етническа партия управляват заедно с национално движение на неговото име.

Стане ли буфонадата действителност, която не разсмива всички, а бърборенето - норма,



от всекидневието вече е прогонено изумителното



Така както някога и с буфонадата (вж. Шекспир, "Хамлет", Трето действие, Втора сцена), сигурно се лекува параноята, но още по-сигурно всичко потъва в глухо безразличие.

За да се излезе от него, има едно безобидно средство, смята Хайдегер. Клишето трябва да се преведе буквално на роден език. Примерно по тая метода "автентичен политически субект" ще рече на български "истински обществено добродействащ за себе си изотдолу деец". Което, както и да го погледнем, е тъпня, но помага да разберем политическата действителност. А дали след разбирането ще се смеем, плачем, бягаме оттук, мълчим или говорим, е въпрос на личен избор.