Ако има нещо сигурно в политическия живот на България, то е, че периодично се появява някой роден Буратино, който връхлита съзнанието на гражданството с "идеите" си за промяна и смазване на статуквото.

Още след първите няколко години на прехода национализмът стана удобен трамплин за политическо преуспяване. В началото бе Жорж Ганчев. Той пръв атакува системата с популярната формула за "синьо-червената мъгла", пропагандираше българщината, хипнотизираше електората с пламенни жестикулации от екрана и продухваше слуховия му апарат с прословутото: "Не ме гледай тъпо, българино?!" Неговата основна цел бе да внуши, че



мисията на живота му е да върне българина към корените му,



да направи така, щото да няма повече политици изедници и потиснат народ.

Колкото по-гръмогласно атакуваше съзнанието на електората, толкова по-неясен ставаше смисълът на пороя от помпозни лозунги. Но основната цел бе постигната - който трябваше, го чу, който съзря, че в това поведение има хляб - побърза да се хване на неговото хоро. И колкото и абсурдно да звучеше в ушите на всички мислещи с главите си граждани, Жорж не само успя да влезе в парламента. За малко не стана и президент на изтерзаната ни от неспирни експерименти република. Не стана просто защото създателите на отвъдокеанския Буратино, стъпил на родна земя със самочувствието на завършен политик, провидяха, че опасностите от евентуалната му победа са повече от положителните възможности.

Но ако Жорж беше комедийното, шутовско превъплъщение на национализма, то еволюиралият Волен Сидеров е изразител на най-агресивната му форма. Днес статуквото не се обозначава с размити цветови нюанси. То е първопричината за всички човешки страдания, за геноцида над българите, за мъченическата смърт на онкоболните, за мафията и корупцията. Статуквото е "всички други освен нас".

Ако целта на националиста първопроходец Жорж Ганчев беше единствено и само да се прочуе, да вкара себе си и неколцина сателити в парламента, то



намеренията на Сидеров са много по-дългосрочни



и амбициозни - да разбие политическия модел и да наложи собствените си фрустрации в национален мащаб.

И Жорж, и Волен обаче напипаха вярната посока - когато другите са "за", те играят контра с внушението, че всичко е в името на националните интереси и на обикновените люде. Типичен пример в това отношение е реакцията им на абревиатурата НАТО. Първият за по-автентично хвърли (или поне обяви гръмко, че го е направил) американския си паспорт и обясни на всеки, който имаше желание да го чуе, че тая кауза е пердута. Другият под и над път разправяше, че както сме я подкарали, натовските бомби ще отнесат и покрива на Министерския съвет, а не само на къща в Банкя. От словесните им изяви стана ясно, че не ни трябва ни НАТО, ни Варшавски договор, ни дори Европейски съюз. Важното е България да е силна и просперираща. Нещо, което си го мислят много граждани в моменти на безизходица. Въпреки че сигурно са една шепа хората, които искрено вярват, че това е постижимо.

Общото между двамата е и в похватите, които използват. За тях не е проблем да променят възгледите си. Жорж преръшка цялото пространство между лявото, дясното и центъра, без да се притеснява, че това ще се отрази зле върху образа му на баш родолюбец. Волен не се поколеба да извърви дългия път от СДС през лявото, царската партия, та чак до собствено пристанище - „Атака".

Сходен е и начинът, по който двамата подбираха обкръжението си - прикоткваха хора, които могат да си платят престоя в Народното събрание. В парламентарната група на Жорж се оказаха представител на пирамидата „Лайф чойс", бивши ченгета, цигански барон и какви ли още не. Същото се случи с депутатите на Волен - хора на някогашната Държавна сигурност, напористи младоци и бивши другопартийци. Постепенно Ганчев и Сидеров се самоубедиха, че въпросните представители на тази политическа безформеност



няма как да не им се отблагодарят с послушание



Тези пишман политици обаче скоро се осафериха и първата им грижа бе да се разграничат от бащицата, защото искаха спешно да осребрят престоя си в парламента и да покажат, че без тях лидерите щяха да са едно нищо. Бизнесблокът и "Атака" даже имат свързващо звено - Петър Берон. Всички помнят знаменитата реплика "Кажи си, Бероне!" по времето, когато известният биолог бе вицепрезидент на Жорж Ганчев. Сега Берон стана депутат и даже зам.-председател на парламента от партията на Волен Сидеров.

Дори скандалите в групите на Бизнесблока и „Атака" са сходни. Депутатите въставаха срещу авторитарния стил на управление. А той пък бе неизбежен, защото партията се олицетворяваше с лидерите си, за които гласуваха отвратените от статуквото българи. В името на обективността и двамата не са лишени от харизма. У Ганчев винаги е дремел един нереализиран в Холивуд (въпреки клетвите му, че е възпитаник на Лий Страсбърг) актьор. Жорж с китара. Жорж лее нежни рими self made. Жорж в действие по телевизора. И когато очевидният конфликт между желано и реалност излезе съвсем наяве, Ганчев го удря на упреци за размера на обувките, ръста и спортните умения.

Волен пък предпочита да прострелва електората със строгия си поглед. За краткото време в новото си битие на политик се научи, че нападението е най-добрата защита, и масово атакува всеки, който не му е угоден - от бившите му депутати, до скоростно придобитите врагове сред останалите политически сили. И ако в суматохата около набирането на народни представители и членове на новоизпечената си партия не бе се натъкнал на човек, върху когото тегнат сериозни съмнения за педофилия, всичко щеше да изглежда досущ като в групата на Жорж. С обвиненията към Владимир Кузов обаче



нещата излязоха извън контрол и помрачиха образа



на национализма според разбиранията на Сидеров. Скандалът с Кузов просто бе поредното доказателство, че всичко, срещу което се бори Волен, присъства в неговите редици. Дори в двойни дози.

Около Жорж гравитираха треторазрядни поети и българофили, които изглеждаха безобидни със своите националистически брътвежи. Сидеров е наобиколен от сърдити млади хора с конски опашки и езически схващания за мъст. Но и двамата имат нееднозначно отношение към хомосексуализма. Тема, която, незнайно защо, така живо занимава т. нар. националисти. Сякаш патриотичната идея изключва сексуалното различие. А може би милеещите за родината свързват хомосексуалността с топенето на нацията?

Жорж весело подмяташе към един бивш парламентарен председател: "Ти там, с лакираните нокти, да мълчиш!", и всички се смееха. Сърдитият му наследник Сидеров клейми болните от педерастия и иска инкриминирането им, защото били вредни за българската политика. Помним как го отнесе Филип Димитров, който публично беше наречен хомосексуалист в пленарната зала и бе обвинен, че се води на отчет в чуждо посолство поради тази своя зависимост. А това съвсем не е смешно.



Но истинските врагове и на двамата



се оказаха в собствените им редици. Жорж стана жертва на вътрешнопартийни изменници, повечето от които си бяха платили за депутатското кресло и нямаха никакви идейни привързаности. Разправата с тях му струва политическата кариера, тъй като националистическата идея се изроди в махленски разпри. Същото е на път да се случи и в "Атака". Сидеров вече нагази в блатото със случая "Кузов", който урони престижа му на заклет и безкомпромисен мачист. Оказа се, че е приютил в скута си обвиняем за педофилия. Нещо повече, опита се да прикачи към тоя престъпен порок и вътрешния си опонент Минчо Христов. Така и Сидеровият безпощаден национализъм е на път да се изроди в подуянска кръчмарска история от типа "кой кого".

Волен обаче престъпи някои норми, които могат да ускорят политическото му пропадане. Още преди съдът да се е произнесъл, Кузов получи сурова присъда от лидера си и бе заклеймен по най-грозния начин. Ако целта е била да се покаже безкомпромисност към хората с провинения, тя не бе постигната. Защото Сидеров не успя да преодолее собствената си неуравновесеност и покрай Кузов се опита да разчисти двора си независимо от рисковете от разпад на ПГ. Още повече че всички разбраха, че Кузов е попаднал в парламента като избор на лидера.