Това е една повтаряща се приказка за българското висше образование. В случая в главната роля е Факултетът по журналистика на Софийския университет, но на негово място могат да бъдат куп други гнезда на академичния живот у нас. И да сменим главните герои, приказката пак ще разказва едно и също.

23 януари бе сериозен ден за Факултета по журналистика, или както мило го наричат симпатичните руснаци - журфак. Сградата до паметника на Левски в София, която е първата сграда на първия университет у нас, съчетава на ръба на абсурда духа на възрожденския архитектурен почерк от края на XIX век и вкуса на модерните интериорни решения. Последните са материализирани в поставената на входа на старинното здание модерна въртяща се врата с фотоклетка - като в хотел. Като казах хотел, се сетих да отбележа, че факултетът в действителност е близък до усещането за домашен уют. Сградата не е голяма, почти всичките й обитатели се познават, стига поне веднъж да са стъпили на лекция, разбира се. Помещенията често се облазват от опитомената котка Деси, портиерите се държат като любезни домакини, дори строгата инспекторка от канцеларията не е толкова строга. Всъщност



портиерите са

ключов фактор



в академичното пространство. Поради трудността местната студенция и преподавателският състав да се локализират във факултета по едно и също време именно портиерската кабина е сборният пункт за всички курсови работи, едва събрали духовните полети на споменатата вече младеж. И така идеалната симбиоза между летаргията на младите и инерцията на старите прави съжителството във факултета леко и безметежно.

Но тръгнах да обяснявам за 23 януари. Денят е особен със сериозността си, доколкото маркира старта на поредната сесия. А тя у студентите по журналистика провокира ако не безсъние с учебна цел, то поне засилено присъствие по изпити. Човек прави едно кръгче с въртящата се врата с фотоклетка, поздравява се с котката Деси, после с портиерите, със симпатичното старче на ксерокса, което пък съхранява цялата кореспонденция от преподавателите към учащите се, и вече е добре дошъл на изпита. Ето например пред първата зала са се струпали група второкурсници. За настроение ги заговаряш - как са, при кого имат изпит. "Ми не му знам името, но май е някой по радио." Не му знаят името, значи. Грешка. Защото тук не е толкова важно



по какво, а при

кого имаш изпит



Но в четвърти курс дори това не ти е нужно да помниш. Единствено и достатъчно условие да изкараш изпита поне с "добър 4" е да се явиш на него. По някои дисциплини не е нужно дори да си наясно с темите, които са преподадени, ако изобщо са преподадени.

Класацията по справедливост на оценяването безспорно се оглавява от практическите упражнения по учебно тв студио. За да получиш оценка по-ниска от "отличен" в тази дисциплина, трябва да са налице наистина сериозни основания - или да не си дошъл нито веднъж



на раздумка с преподавателя,



което тук наричат упражнение, или да имаш видими белези на санитарно ниска интелигентност. Ако пък дойдеш, добре си дошъл. В тв студиото винаги има екип от петима души, които с желание очакват поне един студент да дойде, за да им се отвори някаква работа. Те не могат да бъдат по-малко от петима, защото упражнението не може да започне, без да е там преподавателят, който го води, техническият ръководител на студиото, който отговаря за апаратурата, двама оператори и монтажист. Императорската индулгенция на студента по журналистика за всичките му вини е "аз работя". "Аз работя" и следователно нямам време да идвам на упражненията, "аз работя" и не мога да си взема дори един ден отпуск за сесията, "аз работя" и не мога да прочета и лист допълнителна литература за изпита...

Няма да сме честни, ако не отбележим и обратния случай. Има и преподаватели, които не отстъпват на студентите по спорадичност на присъствието в академичната обител. Един от тях дори си е записал на видео някои от нещата, които има да казва на студентите, касетката се пуска и без той дори да присъства в залата и знанието потича безпрепятствено към зяпналите от интерес младежи. Изобщо със свободолюбивите си практики Журналистическият факултет изпреварва и най-смелите подскоци на свободната модерност.

Разбира се, истинският портрет на факултета е по-различен. Всичко гореописано е вярно, но е само щрих от реалността. Сигнал. Че има някаква фундаментална спирачка, която е заклещила непоправимо зъбчатото колело на образователната машина. Ако беше само в този факултет и само в този университет, нещата биха били поправими. Не е сигурно каква точно е спирачката. Може да е всичко - от ленивостта на студентите през инерцията на преподавателите до архаизма на системата.

Истината е, че на образованието във Факултета по журналистика



му липсват много неща -



твърде малко са преподавателите от онзи митичен разряд, който сее духа на академичността и кара студента сам да усети мотивация, малко е добре написаната учебна литература (всъщност част от преподавателите не са се постарали да напишат никакъв "учебник", който да въведе студента в науката в нейния цялостен и систематизиран вид, а карат младежта да чете собствените им дисертации, издадени като учебници). От програмата отсъстват фундаментални дисциплини като право, история. Всъщност няма единодушие, че точно тези дисциплини трябва изобщо да се изучават. Били твърде теоретични и отдалечени от практиката. Няма значение, че правото може би ще приучи бъдещия журналист поне на точност. Често не е видима логиката при съставянето на учебните програми, които би трябвало да водят до известна градивност в трупащите се знания.

А тези знания са слаби, защото



студентите масово

не четем достатъчно,



намирайки си най-различни оправдания за покой на заспалата съвест. Дискусиите са на ниво градска раздумка, а немалка част от курсовите работи представляват претенциозен псевдонаучен отпадък. Коефициентът на полезност на полученото знание в университета е толкова нисък, че единственото рационално решение е човек да започне да върши нещо, в което намира повече полза - например да работи, да учи друго или просто да учи повече заради себе си. Най-глупавото е, че младежите виждат лицемерието на цялата ситуация, но много от тях не правят нищо да променят поне собствената си роля в нея.

Заради сесията, както вече казах, във факултета е пълно с хора. Има и няколко души от обмена на студенти, обиколили Испания и Германия. Върнали са се със сбръчкани от почуда физиономии - как е възможно да има по-слабо журналистическо образование и от българското, при това в примерни за нас държави. Може би сме прекалено критични. Все пак във Факултета по журналистика има и ценни неща. Студентите и преподавателите имат потенциал, материята е интересна, има важни дисциплини, добра натовареност, достатъчно упражнения, пишат се много курсови работи. Хубавото е, че цялата обстановка със своите проблеми кара студентите да мислят. За разлика от някои други специалности, където традицията е в принципа "фабрика за консерви", във Факултета по журналистика всеки преподавател притежава свой колорит, а студентите се учат да имат собствена позиция и да бъдат активни. Всичко това обаче изобщо не е достатъчно, за да компенсира проблемите.

-------

* Авторката е студентка във Факултета по журналистика и репортер във в. "Сега".