Имаме тази склонност да водим битки, които отдавна не са актуални. Единият Гюро Михайлов ще стои на пост пред дясното, другият - пред лявото, докато изгорят като видния си предшественик, без да разбират, че тяхната борба вече никого не интересува. Така са изгорели на поста си дедите ни в схватка за няколко педи македонска земя, в момента, в който се изгражда световният капитализъм, така строяха чудовищните заводи комунистите в зората на IT революцията, така дрънкахме за преустройство, когато просто трябваше да се бутне режимът.

И днес така, идеологията си търси съдържание; по израза на Кафка клетката лети в търсене на птичка. Първо решаваме, че сме десни или леви, после почваме да търсим по учебниците кои точно позиции да заемем, за да бъдем наистина такива. Да речем, на страница 86 намираме, че десните искат ниски данъци, левите - обратно, потриваме ръце и се впускаме в дебат - така значи ДДС, иначе общият доход. Само че дали наистина днес, за една страна, попаднала в орбитите на МВФ и ЕС, полето на избор в тази сфера е наистина толкова широко, че неспециалистът да забележи разликите с невъоръжено око?

Мен да питате, дилемите днес за широката общественост у нас са съвсем други, те имат много повече морална основа. Преди няколко месеца си говорих с една либерална евродепутатка от Холандия, която изрази учудването си от схващането на либерализма сред местните й партньори. Тук се говори само за икономика, за плоски данъци и тъй нататък, а



интересът към моралния аспект на либерализма е нулев



Най-общо става дума за защита на индивида от моралната опека на общността: уважението към индивидуалните права и ценности, въздържането от това да налагаме своите на другия. Например в Америка либералите водят тежка битка за правото на аборт с консервативната десница, чиито членове убиват доктори-гинеколози; в Полша схватката е с католическата църква, която може да вкара художник в затвора за богохулна картина; във Франция атаката е срещу тежката държавна бюрокрация (там я обичат и вляво, и вдясно), която брани придобитите права и блокира социалната мобилност.

У нас сме свидетели на надигането на националистическа вълна, достигаща до неофашизъм. Да виждате някакви признаци за това либералната интелигенция да се обединява срещу този наш, балкански аналог на фундаментализма? Да чувате нещо като "ние, либерално мислещите" за разлика от "тях", консерваторите националисти, протекционисти, фундаменталисти или както ги наречем. Защо ли? Защото по-важно е да бъдеш ляв или десен, т. е. да казваш някакви неща за плоския данък и частната собственост. Оттук и учудването на въпросната депутатка, неспособността й да си намери истински партньори тук. Икономическите либерали се кълнат в консервативни ценности; повечето морални либерали постепенно се кротнаха по нестопански организации и се появяват в светлината на прожектора само за да отчетат поредния проект.

През 90-те години цареше пак такова недоразумение около основната битка и съответно - основното разделение вътре в интелигенцията. Тогава на едната страна бяха почвениците, които си обичаха системата и не искаха или не можеха бързо да се европеизират, на друга - западниците, които обратно се стремяха към бърза интеграция към глобалния свят. Повече почвеници имаше в БСП, повече западници - в СДС, но, ще се съгласите, персонажи като покойните Андрей Луканов и Милан Дренчев разбиваха простите схеми. В известен смисъл зад фасадата на официалната битка ляво-дясно течеше друга, по-съществена битка по линията почвеници-западници, която разсичаше партийните рубежи и без която трудно ще си обясним какво се случи в тази страна. (Ако решим да потърсим някакви политически деления във времето на комунизма, те бяха между шумни съветофили и тайни съветофоби).



Днес това двусмислие продължава



Уж дебатираме за едни неща, а всъщност става дума за други: зад фасадата на ляво-дясното говорене започва да се конституира един съвсем друг дебат, положен вече не върху разположението на Конвента на Френската революция, а на съвременния англосаксонски модел, противопоставящ либерали и консерватори. Забележете, не е задължително онзи, който идва от лява традиция, да стане либерал, някои леви отиват към разни форми на морален фундаментализъм; нито пък обратното - идващият отдясно може да запази пиетата към личната свобода и да се отдръпне от общностните тежнения на консерваторите.

Като човек, който опитва да организира публични дебати в "Червената къща", мога да ви кажа, че объркването е голямо. Каните радикален артист, който изведнъж се оказва привърженик на семейно-християнските ценности. Хомосексуално ориентираният подкрепя Джордж Буш. Самоопределящият се като ляв държи пламенни расистки речи против циганите или арабите. Профсъюзни активисти пледират за приватизация и пр. Защо ли? Защото подобно на Гюро Михайлов,



стоим на пост пред стари рубежи



(като уважение към частната собственост или социалната чувствителност, по които вече има консенсус) и нямаме смелост да дефинираме новите разделения, които биха ангажирали граждански енергии.

Мисля, че днес основното разделение минава по линията на либералния прагматизъм и консервативния морализъм. Казвам това, защото виждам смислени аргументи и от едната страна, и от другата, независимо от това къде стоя самият аз. От едната страна аргументът е, че по-добре да си затворим очите за едни или други грешки, само работата да върви, защото обществото се гради върху растежа, прогреса, просперитета. Другата позиция смята, че само върху здравия морален ред може да стъпи едно здраво общество, та дори и за това да трябва да се жертва стабилността на икономиката, доверието на бизнеса и тъй нататък. Разбира се, проблемът в едно модерно общество е в интерпретацията на този морален ред - за антикомунистически морализъм ли говорим, за расистки етнопротекционизъм, за комунитаристка намеса в личния живот на публичните фигури? А и моралистите навсякъде са в трудна позиция, защото обикновено влизат в противоречие със собствените си ценности (експлоататори в БСП, бивши партийни секретари сред антикомунистите, хомосексуалисти в "Атака"...).

В Полша - една страна, където определени източноевропейски развития отново се случват най-напред - тази трансформация на ляво-дясното в либерално-консервативното вече не само е факт. Станаха ясни и негативните страни, които се крият зад всяка една от позициите. Бившите леви, станали ултралиберали, затънаха в нечувана корупция и катастрофално се провалиха на изборите през 2005. Консерваторите от "Право и справедливост" на Качински, враг на пазара и борец за традиционните и семейните ценности, накараха Европа да потрепера с изолационистки заплахи и близостта до крайната десница.

Това измерение на обществения дебат ще става все по-важно и у нас: либерализъм - морализъм. Караме напред и се опитваме да направим така, че проблемите повече да не се повтарят, или се втренчваме в нарушението, разчопляме го и търсим да накажем виновния?



Либералната позиция лесно се изражда в цинизъм



и в последна сметка - корупция. Моралистиката - в популизъм и безотговорност. Вземете имунитетите. Ще блокира ли политическата класа, отваряйки нов фронт за война на всеки срещу всеки, или ще позволи очистването на националните институции от престъпници? Видяхме как либералното отношение към съдебната система доведе до пълно бездействие, морализмът пък - до психиатрията. Преразглеждането на приватизационни сделки: оставяме нещата както са, за да не уплашим инвеститорите, или обратно, решаваме, че сме готови да платим тази цена, за да стъпи икономиката ни на здрава морална основа? Изобщо: амнистия и поглед напред или ревизия на миналото? Действане политическо или квази-религиозно? Вземете дебати от друг порядък. Уважаваме ли индивидуалното право на етнически, религиозни или сексуални малцинства да бъдат различни, или се опитваме да наложим нашите ценности? Само в дебата между двете може да се изработи някакво приемливо общество. А тепърва ще почнем да дискутираме за биоетика, за интелектуална собственост, за евтаназията, за транстериториални форми на гражданство...