Откраднах си няколко дни уж да пиша, а всъщност да поспя и да помисля в едно градче, където в предишни времена всеки път съм успявал да побутна и нещо от писателската си работа. Дори през зимата животът тук е напълно по вкуса ми. Слагах високите ботуши и отивах да разрина снега. Всеки път печката избумтяваше още от първата клечка кибрит и силно съжалявах, че в празната обледена къща няма кой да ме види колко добре се справям. Всъщност бях дошъл именно за да бъда сам и силно разчитах, че до вечерта ще отхвърля толкова работа, колкото никой друг път. Разбира се, при такава нагласа работата не потръгваше изобщо. Тогава излизах в града и обикалях онези заведения, в които още през деня палеха камините. Малкото останали в градчето познати ми се радваха, разговорът ни задоволяваше - какъвто и да се получи.

Предавам тъй разточително тази напълно лишена от събития седмица, за да стане ясно защо през цялото време ме бе приковала и занимавала



странната безлюдна сграда



в ниското отвъд улицата, чиито прозорци вечер светваха, а сутрин угасваха - всичките без един. Там не запушваше комин и никой никога не почисти снега на стълбището. Сред залюления от зимата град, посред преспите, надвисващи дори от покривите, нощем тази тайнствена постройка единствена изглеждаше будна.

Зданието бе стъпило по-ниско по склона отвъд улицата, подаваха се само горните етажи и покривът с високия комин - досущ като някакъв сънен параход, дошъл до този стръмен бряг на последен пристан. Но там, в ниското, дето бе спрял, нямаше река, не плискаше океан. Растяха екзотични стари дървета и по тях в слънчев ден можеха да се видят катерици и кълвачи. Те не се страхуваха от минувача и нищо чудно да смятаха себе си за стопани на хубавата запустяла градина, в която бе пуснал котва този тайнствен кораб. В снега под дърветата и по стълбището имаше дири само от тържествените, суетни котараци на квартала.



Загадките обичам да разплитам сам,



но престоят ми отлиташе, а напредък нямах никакъв. Предадох се в последния следобед и попитах приятели от градчето за тази загадъчна къща, която вечер палеше, а сутрин гасеше прозорците си (всичките, без един), сякаш някаква старинна хелиографна станция изпращаше светлинен сигнал в безкрайността. Разговорът продължи до нощта, пикантното бяха подробностите, но подробностите са вече литература, а този текст тук не е чак тъй амбициозен.

В едно предишно време, при едно друго правителство семейство партийци от управляваща партия купили ("за един лев" - хорово каза компанията) хубавата почивна станция в хубавата стара градина. Това "един лев" едва ли означава цената, то по-скоро посочва времето, когато тези продажби вървяха светкавично, потайно и накуп. После заключили имота и той започнал да обрасва. В градчето предполагат, че чакат да изтече някакъв срок, в който предназначението му не може да се променя. Или пък просто са го забравили - след като



са напазарували половината балкан



Всякакви работи се говорят. А засега някой пали и гаси лампите. Само че никой не го е виждал този някой. И хората допускат, че просто са го закачили към уличното осветление в квартала. За да не плаши съседите с оцъклени стъкла и с мрачните подвиквания на кукумявките, които периодически се заселват под стрехите му.

Подхваната неохотно, темата развърза езиците на компанията. Разговорът се прехвърли в миналото - тогава Станцията се пълнела с хора отвсякъде, имало живот, гълчава и… дансинг. Двама-трима души на масата бяха израсли край тоя дансинг и на вечерните забави на почиващите бяха учили танците и любовта. Припомняха си дори при кой управител било позволено и местните тийнейджъри да участват в купона и при кой - не. Странно, но Станцията задълго бе изчезнала от мислите и спомените им, а сега ги възстановяваха оживено и дори с някакво учудване. Имаше трогателни възпоминания, имаше и комични. Но това беше за кратко. Все пак самата идея на станалото беше такава - всичко да се забрави. И тази идея си работеше. За толкова кратко време здравата бе поработила…

Един приятел, който навремето ходи да учи за филмов продуцент, обясняваше защо големите компании поддържат празни селища, ферми и полуразрушени стари мини, където снимат своите уестърни. Никой не може да пресъздаде запустението - твърдеше той. Никакъв прахоляк и паяжини, поръсени набързо, не могат да излъжат камерата. Само



действително напуснатият човешки свят



е в състояние да издишва реална, достоверна самота, безнадеждност и чувство за опасност, които понякога просто правят филма.

Това си спомних, като се връщах от кръчмата и минавах край тъмните прозорци на Станцията. И докато си го спомнях, прозорците светнаха. Но от това запустението се представи още по-автентично. И още по-враждебно. Тръпката беше тягостна, зловеща. Този път обаче не светеха два прозореца. Сякаш нещо все пак бе станало - а не беше.

Интересно, помислих тогава, колко още трябва да угаснат, за да влезе някой и да смени изгорелите крушки...