На пътя към Европа някои вече си избират място за паметници. Партиите съчиняват текстове като за върху мраморни плочи. Големци, оратори и просто самозванци позират направо за бронз и за бетон. Да се мисли за бъдещето - това е тържествено и много отговорно занимание.

А, според мен, в повечето случаи и преждевременно...

Когато бях малко момче, съседът Златко ме взе веднъж в камиона си от Плевен до София. Да си приказваме през нощта, за да не заспи. Камионът беше пълен с малини, току-що набрани, изпращаха ги направо от полето и още съвсем свежи ги претоварваха в хладилните вагони на Сточна гора. А оттам - в Европа. Пътят тогава беше пряк и нямаше квоти. До Европа. А за софийския Златко се оплакваше, че пътят е пуст и "неуреден". Изправяли го на няколко пъти и чешмите, ханчетата останали на стария път, където днес рядко някой минава. На времето, като го прокарвали, всеки си бранел нивата и шосето се извивало в безчет завои. Затова после неведнъж го местели, докато останал съвсем гол.



Оттогава мина цял един живот,



онзи път също се обзаведе с чешмици и ханчета, с кафета и магазинчета, с шкембе чорба и с маркова халва, паркинги-пазари, даже Правец - могъщата династична столица в сянка - се изгради и разви като една чисто крайпътна столица. И ето - тръгна магистралата, опъна се в пустия Балкан, угаснаха, пресъхнаха и пуснаха кепенци градените за светло бъдеще заведения, пазарища и столици. Зачеркна го това бъдеще магистралата и го прекрати...

Остана обаче доста голямо парче от стария варненски път и, когато минавам по него, неизбежно си спомням двете продавачки на плодове, клекнали пред стъпалата на някакво заведение между отбивката за Ловеч и отбивката за Севлиево. Днес и то затворено, впрочем. В кошницата видях неустоими селски круши, забравените "присади" от собственото си детство, сам напълних огромния плик и, за щастие, захапах от плода преди да съм потеглил. Бяха истински, сочни, абе - приказни. Върнах се за още. И тогава жената ме помоли: "Купи сега от мойта другарка, че тя още нищо не е продала днес. И нейните са сладки..."



Кротките й думи експлодираха над мен.



Подчиних се безмълвен.

Пътувахме вече по тъмно, пред самия Ловеч заседнахме на опашка за бензин. Даваха по пет литра. В полунощ влизаше в сила увеличение на цените и държавата се боеше някой да не забогатее от разликата. Пътувахме така - от опашка на опашка и разквасвахме уста с онези неземни круши.

Имам камъчета от Акропола, от Вавилон, от вулкана Масая, руда от диамантените мини край Полярния кръг, парче от Берлинската стена. Не можеш, обаче, да задържиш и да притежаваш така една круша. Синът ми Драган, когато беше съвсем малък, сложи снежна топка в камерата на хладилника и този знак на зимата стоя у нас почти година, до другия сняг. Онези круши, обаче, свършиха...

Мислел съм си да направим паметник на това място: две жени, с кошници и теглилка край големия път. Нима десетките бронзови и каменни войничета, пръснати по площадите на българските градчета, са паметници в единствено число? Нима те не са поставени там, за да присъстват в бъдещето и техните другари, останали по бойните полета?



Какво пречи да почетем житейския подвиг,



добрината и простия, но железен хуманизъм (който на техния език дори и не се нарича така) на нашите съвременници, познаващи (и предаващи) науката да се живее достойно, чисто и въобще... точно? Не са ли именно те, благодарение на които всичките високи идеали, норми и устои "работят" вътре в човечеството, разсъблечени от купешките ни приказки и упражнявани твърдо, безкомпромисно и майсторски? Това "купи и от мойта другарка" не бе ли от самия висш пилотаж на живота!

Ето, това би било дело за бъдещето! Един такъв знак, покрай който да се извървяват и да се вглеждат пътници и времена. Казвам го и се сещам - ами че и този път ще го "местят"! Магистралата ще го зачертае и паметникът ще увисне в пущинака. Но дарбата да се живее "точно" се оказва повече от паметник. Поне за мен. Поне в рамките на моя живот...

Значи, да се строи и вае край пътя е добре за инфраструктурата, но наивно пред бъдещето. Какво, ако утре просто "преместят" и пътя към Европа? Или ако утрешните въобще го опънат в друга посока (както неведнъж се е вече случвало) - пък дори и само за да не гледат паметниците, които предишните са си наиздигали покрай него?

И бъдещето пак ще се окаже друга тема.

Както всеки път до днес...