|
Алек Попов е роден в София през 1966 г. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на романа "Мисия Лондон", преиздаден няколко пъти, и на сборниците: "Ниво за напреднали" (2002), "Пътят към Сиракуза", "Зелевият цикъл", "Игра на магии", "Мръсни сънища" и "Другата смърт". Носител е на литературните награди "Гравитон" - за фантастика, "Павел Вежинов" - за криминален разказ, "Рашко Сугарев" - за къс разказ, "Хеликон" - за най-добра белетристична книга на годината. През 2004 получава годишната награда на списание Clouds, където романът "Мисия Лондон" се публикува на английски. ----------------
- В юбилейния брой на "Факел" от тази година бе публикуван откъс от новия ти роман "Черната кутия". И тук смехът е много, но облечен в една лична изповедна трагична рамка. Каква всъщност крачка искаш да направиш с новия си роман в сравнение с "Мисия Лондон"? Изобщо как успехът на дадена книга се отразява на следващите произведения на автора?
- Трудно е, но никой не е обещавал да бъде лесно... Не ми се ще да разочаровам читателите и затова съм доста по-взискателен, отколкото преди. Това е неизбежно. Понякога даже ме е яд на "Мисия Лондон". Но мисля, че още е рано да се говори за проекта "Черната кутия". Продължавам да съм и с двата крака вътре, просто не знам кога и как ще се измъкна. А повярвай ми, много бих искал. Търкалям този текст от Ню Йорк до София и Бургас, та чак до Виена... Утешавам се с това, че всеки текст по принцип е несъвършен. Той, ако се позовем на Платон, е само отражение на идеята, която носим за него. Иначе има опасност да изпаднем в ситуацията на онзи герой на Камю от "Чумата", който цял живот се мъчи над първото изречение на романа си.
- На 11 май в Бургас бе проведена конференция, инспирирана от учениците от математическата гимназия "Обрешков" в града. Сред тримата поканени съвременни български автори бе и ти. Радва ли те изборът на младите? Какво всъщност се случва с "четенето" или "нечетенето" на тийнейджърите?
- За мен това е едно от най-вдъхновяващите събития от последните месеци. Началото беше сложено на една среща между ученици и съвременни български писатели, организирана в рамките на проекта на Британския съвет - "Литернайсет", който впоследствие се оказа много успешен. Истината е, че съвременната българска литература е напълно изключена от училищните програми, което е огромна грешка. Това са актуални произведения, които интерпретират действителността от различни ъгли и на практика биха били много по-интересни за изучаване, отколкото единствено и само класиката. Нещо повече, за да се разбере класиката, трябва да има някакви възможности за сравнение, за съпоставяне, иначе просто затваряме ума на учениците в една куха парадигма от шаблони, където те намразват и българската литература, и четенето по принцип. Съвременните произведения са полезни и от лингвистична гледна точка, защото отразяват промените в езика. Смятам, че е време училището да се отвори за писателите, особено за генерацията, която в момента прави нещата. Трябва да се знае какво се случва тук и сега в литературата, а не само какво се е случило преди век.
Училището, казвал съм го и друг път, следва да възпитава културата на самостоятелния прочит. Не случайно работилниците по творческо писане напоследък се радват на голям успех. Неформалният подход към литературата силно импонира на учениците. Не става въпрос всеки да става писател, по-важен е досегът с живото слово, опитът да подредиш някакви думички сам, способността да се изразиш. Това са умения от първостепенна важност в гражданското общество. Свободата би могла да създаде по-силна мотивация дори от паричните стимули.
- Какви наблюдения имаш върху актуалната ситуация в българската литература? Доколко е в сила радикалната оценка на Александър Кьосев, че няма българска литература, защото няма литературен живот? Отделните капсулирани от инстинкт за самосъхранение лобита проявяват ли вече тенденция към по-голяма пропускливост?
- Абе не е лека ситуацията, никак! Сашо Кьосев до голяма степен е прав, но това всъщност важи и за другите национални литератури. По принцип вече трудно може да се говори за някаква цялостна литературна традиция. В момента в България има поне две литератури, които са по-различни една от друга, отколкото ако бяха писани на различни езици. Всъщност ако трябва да съм точен, те са написани на различни езици, макар и парадоксално с едни и същи думи. Просто кодът е друг. Нищо не може да се направи, а и не виждам защо трябва. Не може насила да поставяш авторите под някакъв общ знаменател, пък било то и родният език. Въпросът опира до начин на мислене, начин на възприемане на действителността. В крайна сметка времето ще направи избора.
Споделям по-скоро умерено оптимистичния сценарий на Кьосев, в който българските автори започват да пишат достатъчно съвременно, интересно и комуникативно, за да преодолеят не само основателния скептицизъм на българските читатели, но и националните граници, като се включат успешно в издателските мрежи на европейската литература. Всъщност езикът изобщо не е най-главната бариера. Проблемът не е толкова, че няма преводачи, а че няма какво толкова да се преведе... Знам, кофти звучи, ама е така.
- В крайна сметка е ясно, че писателят не може да разчита на същия престиж, какъвто е имал в зората на електронните медии. На каква основа днес се гради престижът му? Или казано най-просто: какво очакват днес хората от писателя - да бъде звезда от ранга на Коелю, изпаднал в нирвана гуру като Селинджър, гребящ от натрупаните съкровища магьосник като Маркес?
- Този, който пише за престиж, не го очаква нищо добро. Според мен нищо не си струва да се върши само за престиж. Това е глупава дума, която си позволявам да употребявам само в ироничен смисъл. Признанието на писателя се гради върху връзката му с читателите. Да накараш хората да прочетат книгата ти, общо взето, е голям подвиг. Съзнателно не казвам "купят", защото не опира само до проста търговия. Да ти купуват книгите, без да ги четат, само за красота или защото било "престижно", ми с вижда доста жалко. Макар че е по-добре, отколкото хич да не ги купуват, де. Чак толкова лицемерни не сме... Всъщност има два типа читатели: такива, които обичат да ги чукаш с пръст по главата, и такива, които предпочитат да мислят със собствените си глави. Вторите са по-малобройни за съжаление. Хората по принцип искат някой да има казва как стоят нещата на този свят, как да живеят, какво да мислят. Така естествено е много по-лесно.
- Ти като творец какво искаш да дадеш на читателите си?
- Няколко часа в един друг свят. Не непременно по-добър или по-красив. Но различен.
