Българското училище е едно много широко отворено общество. Оказва се не само, че учениците масово ги няма в клас, но и учителите честичко не влизат в час. Според огласената онзи ден проверка на просветното министерство педагозите са навъртели 400 000 отсъствия за първия срок. Т.е. за 90 дни всеки учител в страната не е бил на работа 5 дни - къде реално, къде фиктивно в болнични, къде дори без всякакво формално оправдание.

А иначе оправдания за това състояние на нещата много. При днешния зверилник, наречен училище, когато учителят трябва сам да си събира учениците по кафенетата, да дебне дали не си правят орална любов в час или не се стрелят с газови пистолети, той рискува или да го залеят с нафта, или да му счупят ръката (все примери само от вчерашните вестници), или в най-добрия случай да побелее преждевременно. И то за около 300 лв. заплата (е, средната вече скочи с 10 лв. от януари). Щом ученикът може да си извади фалшив болничен за 2 лв., защо да не може и учителят? Пък и нали болничните се плащат на 80% от надницата. За 5 работни дни на месец болнични заплатата от 300 лв. пада само с около 15. Но пък преподавателят си ги избива с билетчетата и кафетата, които спестява от стоенето вкъщи. А може и в това време да "чука частно".

МОН също си има не едно и две оправдания. То не може да следи за достоверността на болничните. Регионалните просветни инспекторати пък не държат изкъсо директорите дали допускат прекалено много невзети от учители часове. Не могат и да контролират учениците защо имат толкова много извинени отсъствия, понеже законът не слага ограничения. Директорите пък често не могат да намерят заместници на отсъстващите учители по ред вече описвани причини. Общините пък уж в масовия случай са собствениците на училищата, но реално имат власт само над сградите, не и над случващото се в тях. Родителите също имат много оправдания, които също са общоизвестни.

На този дългогодишен институционално-родителски плач май вече му се види краят. Не друг, а асоциация "Родители" поиска проверката на учителските отсъствия и заяви желание родителите заедно с учителите, общините и дори ученици от горните класове да решават проблемите на училищата по места и да избират директорите. Просветният министър Вълчев също е петимен за децентрализация на управлението на училищата. Но и при най-добро желание и способности на министъра и хората във ведомството му, нещата едва ли ще мръднат и на йота, ако в просветното дело дейно не се включат едни от най-заинтересованите - родителите.

Цивилизованият свят отдавна е изнамерил как най-ефективно се решават проблемите. Първо, определяш какъв е личният ти интерес. После сам полагаш усилия за решаването му, което автоматично означава и съюзяване с хора с подобен интерес. И колкото повече напредваш в преследването му, толкова повече неговият хоризонт се разширява, разширява се и базата от съюзници и от врагове или партньори отсреща. Така твоят интерес от личностно-непосредствен става все по-стратегически и все по-общностен, а начините за постигането му все повече включват институционални решения. Това всъщност не е нищо друго освен функциониращо гражданско общество.

Ако продължим линията на родителското пробуждане (всъщност това далеч не е първата гражданска изява на асоциация "Родители"), би трябвало от възрастните да видим и други простички първи стъпки. Като например да не си предават андрешковски продупченото билетче в трамвая. Никак не е трудно всеки да открие за себе си простата логическа верига. 1. Моят интерес е билетът за транспорт да не поскъпва. 2. Колкото повече са гратисчиите, толкова е по-вероятно той да поскъпне. 3. Аз не съм гратисчия и не искам по принуда да стана такъв поради непосилна цена на пътуването. 4. Следователно, ако давам билета си или пътувам с чужд, увеличавам броя на гратисчиите и така сам съдействам за поскъпването му. Така от собствения интерес постепенно се надгражда и чувството за социалност, което може да замени криворазбраната солидарност срещу "анонимния" градски транспорт.

Подобна гражданска еволюция, започваща с "Моят интерес е...", може да бъде и единствената сериозна преграда срещу избуяващия напоследък популизъм. Когато хората сами се включат в решаването на проблемите и сами повървят по пътя на граждански натиск и сътрудничество с институциите, ще престанат да се надяват някой постоянно да ги оправя. Пътят нито е толкова страшен, нито толкова славен, може би и не толкова кратък, но пък за сметка на това - със сигурен изход.