"Вашият френски хляб може и да е по-хубав, но вие ядете по-малко от нас. Нашият не е толкова добър, но ние ядем много повече. Така че положението е едно и също", научил Жером-Адолф Бланки от турчина, собственик на гостоприемницата във Видин. Четем го в "Пътуване из България през 1841 година" (изд. "Колибри"). Този Бланки е много мъдър човек, не бива да се бърка с брат си революционера Луи-Огюст, автор е на "История на политическата икономия на Европа", ценят го и днес. Той бил командирован от външния френски министър по нашите земи.
В горното изявление е мъдростта на релацията "ние-Европа" и ако се заслушаме в него внимателно, ще чуем и днешното си самочувствие. Бланки е нещо по-специално от пътешественик и си струва да го слушаме. "За България часът ще удари, когато успее да подготви свои хора", отбелязва той и подчертава думата "свои".
Още едни впечатления от същото време и същото място:
"Четвъртък, 10-ти. Ставаме в три и половина и в пет аз, Хенри, капитан Томкинсън, капитан Четуд и г-н Мъсендън тръгваме за Шумла. Впускаме се в галоп след като излязохме от селото Йени-базар и след два часа и пет минути стигнахме Шумла, разстояние от петнадесет мили. Тук се срещнахме с капитан Солтмарш, г-н Тревелян и г-н Палмър от 11-ти и г-н Лиърмут от 17-ти и закусихме заедно, отвратителна закуска, в Локанда, държана от унгарци. След като приключихме с това се разходихме из града. Той е много живописен, къщите са сгушени в дървета, но са неправилни, мръсни и грозни. В гръцките магазини успяхме да направим няколко покупки като стъклена чаша, чинии от фин порцелан, черпак (калаен) и няколко турски пешкира. Опитах много усърдно да купя малко чай, лимони или тропически плодове за нашите болни в болницата, но със същия успех бих могла да попитам за френска шапка по последна мода. Те не разбираха какво търся. Купих една хубава турска юзда и се върнахме в Локанда, където легнах на миндерите (ох, колко твърди бяха!) и се опитах да поспя около час. Беше невъзможно. Дървениците се разположиха по мен, а бълхите, на неизброими ята, оспорваха притежанието им. Едно чернооко мишле седеше скромно в ъгъла и ме наблюдаваше, примигвайки с блестящите си оченца, когато замахвах към враговете си. Вечерята ни беше жилаво месо и отлично шампанско, което не пестихме, и след като се възхитихме на краските на залеза от здравите градски укрепления, се качихме отново на седлата и една огромна луна с лице толкова широко, червено, кръгло и честно като на млекарка, изля над нас изобилните си лъчи и освети пътя ни към дома; а след това - в леглото.
***
Турците подковават конете по странен начин. Един мъж завързва въже около глезена на коня и така държи крака му вдигнат; втори мъж държи настрани опашката на животното и с метличка от конски косми отпъжда мухите; трети държи главата и му говори, докато четвърти, клекнал на земята, с глава на нивото на копитото, набива с всичка сила осемте клинеца, по четири от всяка страна."
***
Из дневника на Франсес Изабела Дъбърли, 1854