Докато коментират изборите в Украйна, европейски и наши журналисти непрекъснато изразяват надежда страната да не се "върне назад". Тоест - да победят лошите.

Направи ми впечатление как се изказа веднъж арабският журналист Мохамед Халаф. Беше на среща за исляма и датските карикатури. Като се има предвид, че роденият в Багдад г-н Халаф е политически емигрант от десетилетия, яростен противник на режима на Саддам и адмиратор на събарянето му от САЩ, той прозвуча странно: "С учудване открих, че днес хората в Ирак



са се върнали 20 години назад..."



"Напред" някак си не можа да продължи Беларус. С осемдесет и нещо процента победи "последният европейски диктатор" Лукашенко. (Тази титла звучи тъй кинематографично, че си плаче за Холивуд, между другото).

Можем да погледнем на антонимичната двойка - "напред-назад", политически. И нещата да ни се видят прости. Тоест, да ги формулираме така - свободните и демократични части от света се борят, за да стане целият свят свободен и демократичен. Враговете им са главно ислямски и азиатски деспотични режими, държащи собственото население в страх и мизерия.

В тази борба свободните и демократични части използват различни средства - деликатно подпомагане със средства от страна на неправителствени организации на местни противници на режима, външен политически натиск, командироване на опитни кадри, които организират уличните протести по места, икономически санкции срещу режимите, дискредитиране на диктаторите, понякога дискретна работа по тяхното физическо отстраняване, в редки случаи - война. (Това последното при липса на атомно оръжие и силни покровители у въпросните режими).

В благородната си битка демократичният стан е принуден понякога да прави компромиси - примерно да търпи и толерира някои автокрации и диктатори, когато са дружески настроени, (Саудитска Арабия, Пиночет преди, Сапармурад Ниязов според дали дава база или не) и обратното - да клати и бута лидери, избрани уж донякъде демократично, но неприязнено настроени (Алиенде преди, Уго Чавес, Сапармурад Ниязов според дали дава база или не).

Редно е да отбележим, че поради този релативизъм демократичният свят морално леко се дъни , но за подобен случай си има една пословица: "a la guerre comme a la guerre"*

Та можем да гледаме на тази антонимична двойка политически,



но аз не ща. Гледайте вие.



Аз го виждам другояче. Виждам един мустакат човечец, Абдула Салех, преди 10 години. Жител е на Багдад. Абдула седи в кафенето и всяка вечер хвърля таблата. Денем продава зарзават. Той е сунит, жена му шиитка. Син му Мохамед служи в гвардията на Саддам, другият му син Али е репресиран, останалите му 5 деца, слава на Аллах, са добре, поизучиха се, работят.

Абдула не обича Саддам, но не смее да се обади, шубе го е. И вечер хвърля таблата, денем продава зарзават, горе-долу бута, слава на Аллах, докато чака по-добри времена.

После нещата се объркват. Идват американците, Мохамед го убиват рейнджъри, освободения Абдула го взривяват на улицата по погрешка хората на Заркауи, а самият Абдула губи уважението на сунитите заради жената шиитка, пък от шиитите го е страх, щото не обичат такива като него.

Вечер не играе табла - докато се взира в дъската, пред очите му все се мержелеят Али и Мохамед, и очите му сълзят, не вижда заровете.

От телевизора му казват, че по-добрите времена, слава на Аллах, вече са тук.

А Абдула не ги съзира, с тия разтекли се очи.

Твърдя, че в огромен брой от случаите на насилствен политически износ на каквото и да било - на революция, демокрация или друг вид "свобода" престъпленията срещу личността растат.

Твърдя, че подобен износ е вид "лишаване от история" на обекта, нещо като инжектиране с политически хормони, вследствие на което се множи насилието и растат опасни мутанти.

Твърдя, че е по-добре да се даде възможност на гражданите да си намразят режима масово, ако го искат, отколкото да им отнемаш този обект на омраза преждевременно.

В противен случай се намразват помежду си, отнасят го и съседи, и благодетели.

Твърдя, че при евентуална импортна победа в Беларус на опозицията сега, в страната щеше да настъпи 5-10-15 годишен период на граждански хаос. От 1,5% процента безработица днес, бързо ще се стигне до масова пауперизация, разграбване на държавните предприятия от полумафиотски структури, рухване на здравеопазването и социалната система. (Има прецеденти, нали). После, разбира се, щеше да се тръгне "напред".

Твърдя обаче, че много голям процент Грицковци, Ивановци и Олеси, най-вече от по-възрастното поколение,



ЩЕ БЪДАТ МНОГО, АМА МНОГО ПО-НЕЩАСТНИ



преди това после, а вероятно и тогава.

Твърдя, че умният и силният би трябвало да следва принципа на Лев Толстой за намеса само в краен случай, когато е абсолютно сигурен, че от намесата му бедите на земята няма да се увеличат.

- Ма ти за Лукашенко ли си, бе тарикат? - сякаш чувам изумените гласове на коментаторите, особено на такива, които се трудят в обезпечени неправителствени структури.

- Ма не, не съм - ще отвърна. - Просто мразя кадаврите на политическите доктрини днес в името на светлото бъдеще утре. Мразя термини като "напред" и "назад" и поговорки като тази: "Лес рубят, щепки летят"**. Между другото, любима на Сталин.

По ми е близка гледната точка на живото дърво тук и сега пред тази на политическата целесъобразност за треските му надалеко и някога си.

---------------

*На война като на война, фр.

** Секат гората, хвърчат трески. рус.