Едва ли днес звучи особено практично да пренасяш шафран и черен пипер през арктическите ледове. Едва ли е звучало особено практично и преди 500 години. Десетки експедиции още от Ернан Кортес обаче в продължение на няколко века се опитват да покорят митичния Северозападен път между Атлантика и Пасифика през арктическия архипелаг на Канада. Тази история съвсем не е тъй велика като историята на Колумб и откриването на Америка, но в сравнение с нея Америка се е дала доста лесно на генуезеца. И понеже е намесен един добър пират, както биха казали Елизабет Първа и кап. Джак Спароу, е добре да започнем отначало.

Както приляга на такъв велик капер като сър Франсис Дрейк, морското му кръщение е на 13-годишна възраст на един търговски барк. На 20 г. вече е капитан на кораб. Ранната му кариера е калена в безпощадните води на Северно море. На 23 години Дрейк тръгва на първото си пътешествие до Новия свят с братовчед си сър Джон Хокинс. Двамата търгуват с роби. С испанците не се харесват от пръв поглед, отчасти заради една ненадейна тяхна атака в Сан Хуан де Улуа по време на примирие, в която Дрейк едва не загива. Оттам насетне за радост на кралицата англичанинът посвещава живота си на борбата срещу испанската империя.

Първото си географско откритие Франсис Дрейк прави при доста непринудени обстоятелства. След март 1573 г. името му е вече легенда. Тогава англичанинът нахлува в карибското пристанище Номбре де Диос и пленява Сребърния конвой, пренасящ съкровища за испанската корона. Успява да избяга с внушителна плячка злато - толкова внушителна, че е принуден да изостави всичкото сребро от влака, тъй като за него нямало място на кораба. Между другото се покатерва на едно високо дърво в централните планини на Панама и така става първият англичанин, зърнал Тихия океан. От тази експедиция Дрейк се завръща с едва 30 от хората си, но пък всеки е

забогатял за цял живот

Елизабет обаче не може да признае публично постиженията на капера си, тъй като тъкмо е подписала временно примирие с испанския крал Филип Втори.

През 1577 г. Дрейк е изпратен на нова мисия от кралицата. Тръгва от Плимут през декември на борда на "Пеликан" с още 4 кораба и над 150 мъже. Пътуването е забулено в тайни - привидно групата отива по търговски задачи в поречието на Нил. Чак в Африка става ясна истинската цел на корабите - навлизане в Тихия океан през буреносния Магеланов проток. На източния бряг на Южна Америка Дрейк изоставя 2 от корабите, които са непригодни за ледените бури около Огнена земя, и екзекутира един от английските благородници в компанията си заради опит за метеж. Третото му дело е да прекръсти "Пеликан" на "Златната кошута" в чест на любовника на Елизабет сър Кристофър Хатън.

През септември 1578 г. "Златната кошута" елегантно пресича Магелановия проток. Почти веднага обаче попада на буря, която го отнася толкова на юг, че Дрейк е принуден да направи второ географско откритие - вижда с очите си, че Огнена земя не е част от друг южен континент, както се е смятало по онова време, а след нея има най-вече открито море.

След двумесечна схватка с ветровете единият кораб потъва с всички на борда, а другият се връща потрошен в Англия. Със "Златната кошута" Дрейк се измъква на север покрай тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка и като изключим едно злочесто слизане на чилийския остров Моча за припаси, където местните объркват англичаните за испанци и им правят кървава засада, го следва попътен вятър. В продължение на половин година Дрейк вършее из испанските колонии и освен че става и първият англичанин видял лама (тази кръстоска между камила и муле, както смятали навремето), успява да

плячкоса 26 тона сребро

От Южна Америка Дрейк продължава на север към Калифорния с пробитата "Златна кошута", решен да се прибере напряко у дома. По това време Северозападният път е особено привлекателен за англичаните, тъй като толкова на север не се срещат натрапници от Португалия и Испания.

Тук пътешествието става съвсем енигматично, а Дрейк споменава мъгляви ориентири като "ледени земи" и "удобни пристанища". Предполага се, че стига до днешната граница на Канада и САЩ, но ледовете го връщат. При това на два пъти. На 17 юни 1579 г. Дрейк стъпва на калифорнийския бряг някъде над най-северната точка на влияние на испанците Пойнт Лома. Там ремонтира и зарежда кораба си, след което поостава. Разказите му за индианците се смятат за едно от категоричните доказателства, че англичанинът е стъпил на западния бряг, а не е измислил цялото приключение в някой пъб. В сравнение с всичко, което европейците извършват с местното население тогава и по-късно, отношението на Дрейк е може би последното цивилизовано. Докато той се тревожи, че местните го смятат за бог и се

самонараняват ритуално,

друг негов сънародник малко по на север избива индианци само за да ги разгледа по-отблизо.

Дрейк кръщава своя пристан Нова Албион и го обявява за английска територия. Днес за местонахождението на тази колония в някои части на света спорят повече, отколкото в Англия по въпроса кой е написал пиесите на Шекспир. Предполагаемите координати се ширят от Калифорния през Орегон до Британска Колумбия.

И до днес не се знае доколко на север е стигнал Дрейк благодарение на старанието на Елизабет Първа да запази в тайна координатите на експедицията. В Южна Америка брат му е подложен на мъчения от испанците, за да издаде маршрута на пътуването. Предполага се, че част от картите на изследователя са подправени с цел да не се разкрие пътят. Истината едва ли някога ще излезе наяве, тъй като и архивите от онова време в Уайтхол са унищожени при пожар. Претенциите на англичаните към Нова Албион обаче изиграват важна роля при преговорите след Мексикано-Американската война 2 века по-късно.

След провала на Дрейк не му остава нищо друго, освен да стане първият

англичанин, обиколил света



"Златната кошута" тръгва на запад през Пасифика към Африка, заобикаля нос Добра надежда и на 22 юли 1580 г. пристига в Сиера Леоне. 2 месеца по-късно Дрейк акостира в Плимут с 59 моряци и скъпоценен товар от подправки и испански съкровища. По правило кралицата получава половината плячка и тя надхвърля целия останал приход за короната в онази година. Дрейк е посрещнат с овации и титла и става кмет на Плимут. Бележките му са засекретени, а екипажът е заклет да мълчи под заплаха от смъртно наказание.

Смъртта застига прославения англичанин прозаично - през 1596 г. той умира от дизентерия по време на неуспешната атака на Сан Хуан, където испанците са подслонили част от корабите със съкровищата си. Погребан е в оловен ковчег в морето до Портобело, Панама. А Северозападният път е превзет по море едва през 1906 г. -



300 години след неговата смърт

През 1845 г. добре оборудвана експедиция от два кораба под ръководството на сър Джон Франклин прави опит да проправи път през арктическия лед от залива Бафин до морето Бофорт. Моряците изчезват без следа и Англия е потресена - частни и кралски експедиции са изпратени да ги дирят. Тези пратеници успяват да проучат голяма част от района и да го картографират. Откриват и откъслечни доказателства за съдбата на Франклин и хората му - явно корабите му са попаднали в капана на ледовете до остров Кинг Уилям година след потеглянето си. Франклин умира през 1847 г., а останалите - година по-късно, след като са принудени да зарежат корабите и да бягат с шейни. Вероятно гибелта на всички 129 членове на експедицията се дължи на глад и скорбут, но легендите раждат и далеч по-любопитни теории. Франклин тръгва с 8000 тенекии храна, които за зла участ са запечатани с олово. Предполага се, че оловото е отровило храната и е разклатило здравето на моряците, които често страдат от нервни пристъпи и трудно взимат решения.

Точно една от тези експедиции в търсене на Франклин, начело с Робърс Маклуър, успява да прекоси за пръв път Северозападния път от запад на изток. Отнема й 4 години, отчасти с кораб, отчасти с шейни. И корабът на Маклуър остава блокиран в ледовете в продължение на 3 зими, но за щастие умиращият от глад екипаж е открит от друга експедиция и спасен.

През 1906 г. Роалд Амундсен успява да отплава под носа на кредиторите си, които опитват да спрат експедицията му, и въпреки това начално премеждие 3 години по-късно акостира в Ийгъл, Аляска. Оттам норвежецът бие телеграма, че е прекосил Северозападния път. Най-сетне всички разбират, че 3 години битка с ледовете едва ли е рентабилен начин за търговия и легендарният маршрут си остава в сферата на пожеланията. Но само още няколко години, ако се вярва на една научна публикация от 2002 г. В нея се твърди, че до 10 години глобалното затопляне ще отпуши арктическите брегове на Канада от ледовете и с това мечтата на десетки поколения моряци за пряк път на север от Атлантика до Пасифика най-сетне ще се сбъдне.