Наскоро ми се наложи да чета съчинения на ученици от горните класове, участващи в един от многото конкурси, призвани да засилят любовта на младите питомци към ЕС в частност и към писмото като цяло...

В едно се натъкнах на фраза, вкарана вътре с цел контраст. Ставаше дума за бедите и страданията през XX век, които явно трябваше да се противопоставят на разума и възхода на XXI. Освен всички по-дребни злочестини, пишеше вдъхновеният юноша, станали и две огромни. А именно: през XX век Ленин и Сталин разпалили две страшни войни, I и II световна...

Бря, рекох, подкован младеж. Този като нищо ще ме убеди, че Георги Димитров е лиснал керосина на Световния търговски център, Фидел Кастро е поливал виетнамците с напалм, а Хирошима и Нагасаки са помлени примерно от Котоошу...

Believe this, You'll believe anything", беше кръстил едно томче майсторът на трилъри за наивници Дж. Хадли Чейс...

В случая обаче не ме занимават идейните мотиви за подобни тези, почерпани вероятно от страстен родител. Тя, историята, по принцип е податлива на манипулации наука. Освен това има и справедливост - след като нас са убеждавали, че Ленин, а родителите ни, че Сталин е спасител на човечеството, то си е нормално компенсаторният откат на махалото да стигне крайни точки в друга посока. Та както вече казах, не ме занимава идеологията,



занимава ме разгулът на елементарните частици...



Другояче речено, невежеството и посредствеността, съчетани с претенция, са на път да станат особено разпространен стил на живот сред една част съграждани.

Моя позната, която от петнайсет години се труди в модното поприще, веднъж плати на две млади девойки да постоят на щанда й при едно изложение. "А другия път не може ли, попитали те, да праснем и ние три-четири дрешки и да си ги изложим на твоя щанд?"

Само тактът и изумлението я спрели да възкликне: ма вие още и едно копче не сте зашили, как ще се справите?

Така, с лекота необикновена в мислите, както е рекъл един класик, сигурно са смятали те.

Това, че иглата се взема в едната ръка, мушка се конец, с другата се прикрепя копче и се провира десетина пъти иглата напред-назад, на мометата им се виждало селско и неартистично. А идеята, че трябва с години да трупаш майсторлък трошица по трошица, ги пълнела със скука и униние още отдалече.

Тям подай славата и парите на Долче и Габана, Ерменеджилдо Дзеня, Версаче или поне Жени Живкова - ще ги схрускат като чипс...

В подобна самоувереност има нещо хубаво, но има и много мъка, братци.

Голямо разочарование и несрета има - и те са повече.

Мисля си, че в онова строго делене на чирак, калфа и майстор едно време сред еснафа безспорно е имало нещо ретроградно, но е преобладавала здравословната обществена стабилност. Шест-седем години да чиракуваш за едина ляб, три-четири да си калфа и да блъскаш за друг, докато дочакаш евентуално първата стъпка към собствен усталък и дюкян, си е множко за амбициозния отрок днес. Но другият път гарантира голяма гмеж от разочаровани зяпльовци, сърдити на целия свят... А такава гмеж е ненадежден фактор за всичко освен за революция.



Не, не е остарял принципът за чираците, калфите и майсторите



Плюс това е валиден навсякъде. Заслуга за неговата разруха имаме и ние, медиите. Това, че ученичката не може да си напише правилно името, но гледа отвисоко даскалицата си, щото вече е "Мис н`ам си коя фланелка" и вечер Гечо Фешъна я вози с бентли, е и наша вина.

Това, че не си чело книжки, ама мож да издращиш високотиражна глупост, ако си мъжко, но се обуваш с прашки и чорапогащи, е и наша вина.

Това, че ти е скучно да учиш да оперираш, да учиш да чертаеш, да учиш да смяташ и изобщо да учиш, но си петимно да влезеш в телевизора с девствената си звездна глава, щото може, канят и дават пари, е пак наша вина.

Политиката също е рискова сцена за подобни експерименти. Защото армията от разочаровани девствени глави си търси генерал по свой образ и подобие.

А политиката е тънка работа, каквото и да си говорим. И тя не е дружка за първия хахо от улицата. И там се минава през чирашката степен първо, и там от всяко дърво свирка не става, и там има майстори, както има и Майстори. И там за ден-два майстор се не става; за ден-два само навлекът разцъфва с пищния цвят на глупостта.

Само че възпитаните от шоута девствени глави си търсят хероя - да им избърше сълзичките и измие обидата от лошия свят, който ги кара да блъскат като чираци, наместо да ги тури насред чаршията като жив паметник.

Затова се и появяват политици като тези, на които се нагледахме - сякаш измъкнати от бездарно шоу по кабеларка. Затова еднодневният синдром диктува много от живота ни.

По време на една международната конференция "ХХI век - традиция и новаторство в хлебопроизводството и сладкарството", една немкиня - г-жа И. Вилберт, изнесе доклад на тема "Чирак, калфа, майстор отговарят ли на духа на времето". Това не е старо и отживяло, а както в България, така и в Германия има модерно съдържание, рече жената.

Ама кое ухо да я чуе, заето да слуша откровенията на един - прочул се с питон, и на друг - прочул се с пищов, лъжи и лозунги...

--------

* "Повярваш ли на това, ще повярваш на всичко", англ.