Вероятно защото външната ни политика се олицетворява и от един многоуважаван доктор по математическа логика, след референдумите във Франция и Холандия все по-често се сещам за примера, с който се онагледяват ограниченията на елементарната индукция. Това е примерът за изненаданата кокошка: тя щеше да е по-предпазлива в обобщенията, ако по-често си представяше, че след като триста сутрини стопанката й дава зрънца, някой ден ще дойде и стопанинът. С нож в ръка.
Е, след референдумите ножът блесна за миг над здравата нишка, която съединява служебния еврооптимизъм с масовата вяра, че свободата е хитрост да ходим там, където много-много не ни искат такива, каквито сме. Точно в този миг стопанинът в лицето на националния суверенитет показа част - малка част - от превъзходството си над поредния наднационален проект. Засега само два пъти, но достатъчно рязко, за да превърне уж окончателно решения въпрос в
паническото учудване на изненаданата кокошка у нас -
а сега накъде? Накъде, когато очакваните зрънца започват да зависят не толкова от някакви важни наблюдатели, а от стихийни волеизлияния на нации и сръчно използващи ги политици? Накъде, когато се размърдват защитните рефлекси на националните държави, превръщащи ги и през ХХI век във въплъщение на народния дух и нравствената идея, както патетично твърдеше Хегел през ХIХ?
Както се знае, експертите, пък било и най-европейските, винаги могат да бъдат омаяни, подкупени, изпързаляни с Потьомкински села, комисиони от сделки и сръчно съставени отчети. Не е така с нациите; поне не за дълго, ако имат държава. Колкото и да бъдат убеждавани в светлите идеали на солидарността и алтруизма, стигнат ли до един предел на опасни заблуди за съществуването си,
те възстановяват жизнения егоизъм,
който им осигурява исторически предимства дори с цената на престъпления. Тогава започват да се взират най-вече в себе си и наистина се плашат от полски водопроводчици, литовски фаянсаджии, български сводници и румънски джебчии, които разстройват представите им за ред и приличие. И никой Хабермас не може да ги убеди, че водопроводчикът, фаянсаджията, сводникът и джебчията само случайно са поляк, литовец, българин или румънец, стремящи се всъщност вкупом - и с Хасан от дюнера подир тях - към наднационална и надрелигиозна идентичност. И никоя Цимервалдска конференция не може да спре националната екзалтация на пролетариата. И никой Страсбургски съд не може да ги съди, че системно дискриминират хора поради етническия им произход и гражданско състояние. Защото нацията е последната историческа общност, в която има смисъл солидарността. Отвъд нея започват вегетарианските утопии за взаимната любов между кокошки и стопанин.
Разбира се, полезно и възпитателно е, че днес сякаш случайно ни се напомня това. Веднъж е полезно, защото снижава прага на заблудите - да речем, от петстотин през четиридесет и пет до петнадесет години. Втори път е възпитателно с оглед на един още по-сериозен въпрос от този за посоката, в която се движи нацията. Това е въпросът за същността й.
Постави ли се той, ще се види колко кокоши се реагира на поредното сътресение. Реагира се спокойно,
без въображение и без риск в монотонния речитатив,
с който се съобщава най-важното в бюлетина за нивото на река Дунав през мудния летен период - sans changement, без изменения.
Посоката - защото била вярна - остава. Нещо повече, обещава се референдум за същата онази конституция, която беше отхвърлена и сигурно ще бъде отхвърляна. Ние обаче, знаем се, ще я разучим изтънко, ще й вдъхнем оптимизма на "нова" Европа с мъдростта на първите европейци. И за пореден път ще покажем, че пак държим правилния курс, посочен от другиго - от векове и за векове, както се казваше някога по друг повод, но със същата историческа решителност. Но това са PR-ефектите на въпроса за посоката.
Въпросът за същността е по-различен и рядко бива поставян при толкова много външни ориентири. Той има преди всичко вътрешна насоченост - пътят на една нация нанякъде винаги е път към нея си. Затова истинският въпрос на сериозното национално самозапитване не би бил този за поредния проект на чужда конституция, а за
конституцията на собствения ни живот -
какво да направим за себе си, за да сме действително такива, каквато искаме да бъдем?
Стане ли този въпрос най-важен, по-малко ще се страхуваме, че друг ще определя нашето бъдеще; по-малко ще треперим пред перспективата на отлагането, защото можем да го направим и сами, признавайки неподготвеността си. Естествено, никой няма да ни каже браво. Но тогава ще има по-малко основания да се употребяват идиомите за хитреците от Долния Дунав, чиято столица имала някакво интересно име - то ли София, то ли Букурещ. В известен смисъл това е по-важно от каквото и да е присъединяване sans changement.
|
|