|
Скоро ще станат 30 години, откакто се занимавам с това, и знам следното: в спасителните акции няма "аз" - има "ние". Там сме екип, не говорим в единствено число. Попаднеш ли на някой, който говори "аз, аз, аз", да знаеш, че е отскоро в тази работа и е за малко. Сам човек - само във WC-то.
------
1. Живот за пръсти
Имам един случай от хижа "Иван Вазов", най-високата в Рила и в България въобще. Имаше някакво нещастие, някакви хора изчезнали в долината на Тиха Бистрица. Първо трябва да проверим самата хижа, защото хижарите ги няма, затворена е. Кацаме с хеликоптера, отваряме хижата и вътре - едно момче. Самичко. Стои там от няколко дни, докопало се. Наркоман беше, надрусало се и затуй изпаднало в това положение, сам си го каза. Беше премръзнал целият, въпреки че беше на закрито. Като му свалихме обувките, видяхме, че краката му са измръзнали. Натоварихме го ние на хеликоптера и в Пирогов.
След години, бях на стадион "Славия", ме спира едно момче и ми казва "Методи, какво правиш". Отначало не успях да го позная. "Какво е станало с краката ти", питам го. Момчето си свали маратонките - пръстите на краката му бяха ампутирани. "Еее, викам, лоша цена плати за това нещо". "Не, казва ми той, напротив! Знаеш ли, оттогава не вземам наркотици, това ми беше пределът". Всяко зло за добро.
2. Кошмарът от Турция
Помните земетресението в Турция, август месец, деветдесет и
девета. Страшно нещастие - загинаха, мисля, повече от 17 000 души. Няколко екипа бяхме от България. Ние отидохме малко по-рано от другите и извадихме 12 живи. Това е много. Като кажеш 12 човека, пък загинали 17 хиляди, егати, нали, рекапитулацията! Не е така - всеки живот е страшно ценен. Отначало, като локализирахме мястото, извадихме пет живи човека! Пет живи! Страхотен кеф. Изваждат ги, обаче те престояли трети ден неподвижни. В такъв случай не бива да се движат, "застоялата" кръв, като се раздвижи, се получават лоши работи. Трябва постепенно, системно, да се оводняват хората. А онези им дават направо - родители, близки - наливат ги с вода! Та един баща, спомням си го, на младо момче, което тъкмо бяхме извадили живо, като ни запрегръща, че като ни разцелува... Въпреки че тичаме за таргата и се притеснява за сина си. Страхотна радост!
Вечерта минавам покрай същото това място, прибирам се вече към нашия лагер с кучето, изморен, мърляв, гаден, мръсен и го гледам тоя човек седнал на едни отломки, навел глава. Имаше там един-двама, дето говореха български, та чрез тях го питам: Какво става, бе, комшу? Момчето ми умря, казва (дясната скула на Методи започва да вибрира в нервен тик). Идваше ми да се изям, да се захапя, да крещя, да викам... не знам... Това беше страшно нещо, много гадно, много...
Не мога да забравя и една картина: едно семейство, загинали. Разравяме ги вече полека-лека - там няма машини, багери - съвсем внимателно се прави всичко, защото ако е останал, все пак, някой жив... Бащата най-отгоре с един забит трегер в гърба, отдолу майката и най-отдолу детето с обезобразено личице, устата му в предсмъртен вик. Стремели са се него да опазят, затуй са го покрили с телата си и така всички, един върху друг.
3. По следите на педя-човечето
Бяхме на една алпиниада на Мальовица и се получи съобщение, че на хижа "Мечит" момиченце от някаква варненска група се загубило в района на хижата. Отиваме там петима-шестима души откъде ли не. И го търсим три дни. А то детето било хипофизно джудже и имаме предвид, че самичко трудно може да измине и сто метра. Проверихме всяко храстче, при това в бая голям радиус. А имаше информация, че някакъв педофил се бил появил в Говедарци, близкото село, и ние търсим три дни и мислим всевъзможни варианти. Пробваме всичко, даже в някаква септична яма го търсихме - няма го това дете. А пък то, милото, да отиде чак към връх Мечит нагоре! Три дни в това септемврийско време - как е издържало?! Беше в несвяст. Намери го един колега от Самоков. Тогава пък каква радост беше! Всичко плаче - хем мъже - всички плачем, от радост.
4. Бях сигурен, че ще дойдете
Имаме и жив човек, изваден от лавина. Отдавна беше, Янко Гюлеметов, намерихме го горе на Витоша. Там, впрочем, има доста лавини и много хора загиват. Ами да! Най-дълбокото ми затрупване е именно там, за съжаление беше загинало въпросното момче, беше повече от 4 метра под снега.
А аз съм видял немалко затрупвания - от трийсет години се занимавам основно с такива неща. Стане някоя лавина - друг може да няма, аз трябва да съм там.
Та, този дядо се беше загубил зимата в една мъгла, в която върха на ските си едва виждах. Връщал се от Черни връх и го забутал вятърът към вододайната зона около Черната скала. Страшна мъгла! Опасно беше дори за нас - ние не сме някакви киборги, имаме и загинали хора. В късния следобед го намираме тоя човек. Беше се свил под един бор, нямало как да продължи и седял там цяла нощ. Веднага реанимационна дейност, понеже имаше лед между пръстите на краката. Обаче той какво казва човекът: "Знаех, че ще дойдете, сигурен бях!". Представяте ли си?! Значи тази мисъл явно до последно го е крепила (това е цяло едно денонощие в кучия студ), не се е проснал там на снега да каже "майната му". Това те изпълва - човекът се е надявал и е разчитал на тебе! Да го спасиш! Възрастен мъж, много опитен, нещо в авиацията служил - абе, печен човек! И сега е жив и още катери на стари години.
5. Щастието да не успееш
Най-хубавият ми спомен от работата е когато не направих нищо, не успях да открия изгубено дете. Преди години беше, при една влакова катастрофа на Казичане. Невероятен удар! Отиваме там - кранове, фадроми - всякакви машини. Линейки хвърчат, карат пострадали, обаче едно дете го няма. Няма го! Тръгваме с кучето да го търсим. Вагони смачкани, миш-маш от желязо - ужас! Въртя се час - два, а фадромите ме чакат да разчистват линията! Няма дете тука, братче! Не го намирам и това е! Крановете чакат, фадромите бучат около тебе, тебе чакат, да кажеш какво да правят. И накрая им викам: в тая развалина няма никого. "Да почваме ли?" - "Почвайте"! Ей така съм седял и съм треперил, докато разчистят - представяте ли си, ако се покаже от фадромата някоя ръчичка? Мани, ти, отговорността, ами това остава за мене си, как ще живея по-нататък?! А детето го измъкнали в суматохата по-рано и го закарали в някаква болница! Ей, това ми е най-голямата радост - че нищо не свърших!
---
Записа: Милен Енчев
|
|
|