|
"Здравей, Париж", крещят изпод мостовете на Сена група деца. Те излавят юпи, облекчаващо се под клоните на дърво край реката. На километър-два отвъд, в сърцето на Сите, просяк се кара на дама, преминала върху сутрешната му преса. До него в ритъма на тангото се вият улични артисти, а на Марсови поля, до забитото в небето токче на Париж - Айфеловата кула, са налягали стотици млади тела.
-----
Градът на кралете и революциите, пияният Париж на поети и художници, омагьосва опасно и неусетно. Като чашата червено вино из ъглите на Монмартр, като качените на високи токчета глезени на парижките колоездачки. Уверен в себе си, Париж живее едновременно в бъдещето, миналото, настоящето.
Всичко тук изглежда на мястото си. Градът е удивително единен - с пръснатата навсякъде зеленина, красивите железни решетки на балконите на сградите, с кацналите на всеки ъгъл кафенета с миниатюрни, индивидуални масички. Всеки от кварталите обаче си върви със своя грим и капризи - подобно на фриволните кабаретни мадами по старите анонси, продавани от букинистите.
Париж
шокира девствения посетител
още от летището. Пръстенът от метални гръбнаци на ръкавите на Шарл де Гол изглежда като гигантски космически кораб, който всеки миг ще напусне планетата Земя. От тук по бетоновите артериите към града потичат ежеминутно хиляди туристи.
Без милионите шляещи се из улиците всевъзможни чужденци Париж надали би бил същият. Но из алеите на парка Тюйлери, под кестените, из уличките на Монмартр дори туристите изглеждат различно. Сякаш нищо не е в състояние да промени ритъма на този град и нашествениците блажено му се отдават.
Първата доза пиянство в Париж е монументална. И за най-големия лаик Нотрдам е величие и сила. Във вътрешния двор на Лувъра, край фонтана, времето сякаш е застинало в друг век и почти можеш да докоснеш перуката му. Разкрачена над булеварда на блясъка Шан-з-Елизе, между коридор от фризирани дървета, Триумфалната арка сякаш винаги е била и ще бъде. От всички сгради на миналото обаче най-застинал е затворът Консиерж. Сивият му силует на брега на Сена, в близост до площада на екзекуциите, продължава да помни.
Респектът от миналото бързо отстъпва място на шеметното настояще. Надали водите на Сена са изглеждали толкова метално сиви в началото на миналия век, когато Аполинер пише знаменитото "Под моста Мирабо", но по тях продължава да тече любовта. Из бреговете - всъщност съвсем встрани от романтиката бетонови конструкции,
живеят, обичат, страдат,
пишат десетки младежи. Пословичен е опитът на кмета да компенсира каменната гледка чрез засипването на брега със ситен пясък и забиването на плажни чадъри. Така от няколко години през лятото индустриалната река придобива топлината на десетки голи тела.
Индустриализма компенсират и гиздавите корабчета, устроени като ресторантчета край реката. Изживяването е буквално разлюляващо - от пърпорещите по водата туристически кораби ресторантските палуби постоянно се поклащат.
Крайна спирка на речната разходка е подножието на Айфеловата кулата. Няма нищо прозаично в купчината от желязо, както неуместно определят постройката неспособни да се насладят на силата на човешкото дръзновение. В сумрака на вечерта осветената конструкция е като гигантска паяжина на лудостта, красотата, гениалността. Огромни макари задвижват крехките на фона на скелето кабини, за да ги качат на математически скромната височина от 318 метра. Усещането на върха може да се определи по един-единствен начин - адреналинен шок. На всеки десет минути по невидимите кабели, оплели кулата, пробягва допълнително количество ток и по постройката започват да пълзят хиляди сребърни звездички.
Всеки петък клиентите на кулата могат да се насладят и на друга уникална гледка. Иначе постоянно натоварен, булевардът в подножието й застива напълно гол. Минути по късно по него плъзват хиляди скейтбордисти, кънкьори, колоездачи. Близо половин час отнема източването на цялото релаксиращо на колела след работната седмица множество. И тази практика е въведена от новия кмет на града и, противно на очакванията, не води до особени задръствания.
Макар и потрисаща, гледката от върха на кулата не може да се сравнява с тази от Монмартр - най-високото място в Париж. Оттук градът изглежда като наблюдавана от Космоса планета, покрита изцяло със сгради. Из пъплещите по хълма тесни улички обаче не се усеща и дъх от безумието на урбанизма. Макар и много квартали на Париж да могат да претендират за титлата "типично френски", по тази линия Монмартр печели безспорно. Тук
туристическото безумие
отстъпва пред замъглени от цигарен дим бистра, посещавани главно от французи, магазини за стари мебели със стоварени антични столове отпред, живописни ресторантчета, удавени в зеленина. Само няколко километра встрани от Монмартр е кварталът на малцинствата - друг Париж, белязан от миризмата на дрехи за 1 евро и магазини за екзотични подправки.
Тесни и живописни са и уличките на Латинския квартал. Тук обаче атмосферата е коренно различна от тази в Монмартр и много туристическа. От десетките ориенталски ресторанти се носят миризми на наргилета, риби, люто. Падат водопади от фенери, цветя, чупещи се гръцки чинии. А сред тях, невярващи на очите си, се носят тълпите, пияни от Париж.
|
|
|
|
|
