Долавя се странна паника в държавата. Падна Шенген, паднаха и визовите режими в Европа, сега ще паднат и икономическите граници за българина. И много хора ще си вземат шапката. Ще идат да плащат данъци под чужди небеса. Иначе за какво друго ще се загрижи държава като нашата, та изведнъж реши да поеме раждането на своите здравно неосигурени гражданки? (Една читателка от форума пресметна жеста: 20 000 бебета по 500 лв. прави 10 000 лв.) Държавата обаче бурно се изживя като спонсор и благодетел на собствените си родилки. Това, ако не друго, й дава право утре да има своите претенции. Досега дуднеше: ние тук ги изучихме, потрошихме сума пари, а те духнаха да мият чинии в странство. Предстои да чуем: платихме им да се родят, а те...

Все е някакво алиби



А и на държавата все някой

трябва да й е виновен...



Аз самият десетилетия живях с едно почти бериевско подозрение към самия себе си: че не може пък да нямам някаква вина за всичко, което става наоколо. Това трябва да е идвало от заблудата, че нещата зависят и от мен. А и в онзи живот непрекъснато се намекваше, че всеки от нас е длъжник на държавата, че не й се отплащаме за грижите, че не работим достатъчно, че не скъпим, че не пазим, с една дума - не "милеем". Кой ни беше втълпил такива отговорности, след като думата ни изобщо не се чуваше? Кой беше натоварил съвестта ни с такова подло бреме? Или това бе просто инстинктът ни за самосъхранение, който ни повтаряше, че само тук и само тъй можем да просъществуваме?

А днес пак този инстинкт пръсна милион българи по света. Бащи натирват децата си по чужбина в името на оцеляването. Хора плащат, за да забегнат. Бъдещето на България се пръсна по света - в търсене на собственото си бъдеще. Отечеството прие съдбата на българските села и махали от времето на индустриализацията - мили на сърцето, но гладни. И затова пусти.

С безгрижието си към националните интереси, с корупцията и самодоволството си, с публичното незачитане на собствените си правила и отговорности днешната държава всъщност провежда една



безкрайна операция за прочистване



Прочистване от младите и кадърните, от честните и гордите, от будните и перспективни българи. Впрочем властта винаги е предпочитала по-средностатистическия гражданин. По-сгоден й е той, по-неспособен на изненади, може би просто по-примирен. Цялата работа е за какво го предпочита. И същият ли е той днес като онзи, който я укрепи и прослави?

Българинът често е упрекван, че е наследил някакво богомилско разбиране за държавата като творение на дявола. И че едва ли не от това са произлезли повечето ни беди. Но ако се вгледаме в десетилетията назад, ще видим, че в отношенията между двамата държавата е по-големият богомил. Народът се е държал чинно и безмълвно, което и превърна държавата в нихилист. Онези народи, които в различно време се опънаха на своите държави (и които платиха цената за това), сега са доста пред нас, а страните им са по-богати, по-уредени и... по-хуманни.

Точно липсата на хуманност и



циничната консумативност



по отношение на гражданина определят задълбочаващия се разрив между него и държавата. Рядкост е днес неоскърбеният от властта българин - с щета, с неправда, с грубост, често и със синини. В своите съдилища и канцеларии, в своите данъчни служби и полицейски участъци, по своите улици и квартали, в своите села и градове тя всеки ден обижда, шокира, онеправдава или просто граби своя поданик. Всеки ден изобретява нещо, с което да ограничи правата му, да обезсмисли труда му, да омете трапезата му. Винаги когато трябва да вземе страна между него и който и да е друг, тя избира страната на другия. Дори ако това е някаква си топлофикация. От много десетилетия българската държава не познава нито една победа, освен победата (всеки път пирова) над българския гражданин. Тържество на абсурда: когато победи всичките си граждани,



държавата вече е победила своя народ



Тогава ще се наслади на силата си, но колко може да е силна държавата на един победен народ?

И все пак винаги има група хора, които остават непобедими и неподвластни на държавата. И тя е на колене пред тях. Но днес не е времето преди електронните медии, днес точно тази група недосегаеми охлажда родолюбивия порив и го трансформира в отчуждение. Имало ги е и преди, но българинът ги е знаел повече от мълвата, от фолклора ("Ех, да бех богатско чедо, Буров да ми беше дедо..."), по-рядко от вестниците. Тяхната алчност, ситост, хищност не са разколебавали чувствата му, примитивните им, откровено користни приказки по-трудно са стигали до него, демагогията и лъжата по-малко са го стряскали и възмущавали. Днес телевизията ги показва директно, печатът подробно ги цитира. Даже видът и изражението на повечето управници и политици извикват безнадеждност и пряко въздействат за опразването на държавата.



Информираният българин е дваж по-отчаян



От потребност на неговата душа патриотизмът се превръща в необяснима съставка на кармата. Цяло чудо е, че тая съставка не е изчезнала все още.

Може би трябва и държавата да покаже инстинкт за самосъхранение и да позволи този остатък да се съвземе и да разцъфти. Така ще запази и остатъка от население, чрез който да съществува. Дано между нейните зловещи инстинкти се намери място и за такъв...