Ако перифразираме Клаузевиц - на изборите всичко е просто, но и най-простото е в голяма степен трудно. Пред президента Георги Първанов предстои вот, след който той може да се окаже първият с два мандата на този пост в демократичната история на страната. Без да прави нищо съществено, бившият соцлидер се намира в много изгодна позиция. В момента той има огромен рейтинг и няма реална конкуренция. Небето е безоблачно, пътят е постлан с цветя и върбови клони и изглежда само трябва да дочака изборния ден, когато ЦИК ще узакони престоя му на "Дондуков" 1 за още четири години.

Президентският пост обаче е прекалено важен за държавата, партиите и политиците, за да вярваме, че ще му подарят още пет години ей така, без бой. След подобно заключение простите неща започват силно да се усложняват.

Дори да не го признава, дори да си вярва, че не го прави, фактически Георги Първанов се намира в предизборна кампания. Той е силно активен, дори прекалено. Почти не минава ден без новина с негово участие. Той съветва, той критикува, той се усмихва. Той е в празника, той е в делника. Той е! Да, това бе слоганът на неговия предшественик Петър Стоянов и точно сега е моментът Първанов да си припомни как се губят предварително спечелени битки.



Дух - противник



Възможно ли е Георги Първанов да допусне грешките на синия лидер? Възможно ли е да прегрее, преди още да е започнала същинската битка, и да не му останат сили за финалния спринт. Всичко е възможно, защото, изнервен от неизвестността, сегашният лидер на нацията стреля напосоки.

Същото направи и Петър Стоянов. Той започна своята кампания на събора под връх Рожен близо година преди самите избори. Все още помним как изпя "Рипни, Калинке... да съ пукат душманите!". Синият президент имаше огромен рейтинг, а срещу него още нямаше противници. Той обаче видя много опасности и много противници - сред своите, сред чуждите: Костов, царя, Костов, Костов... Основната му грешка обаче (освен че не слушаше най-верните си хора) беше, че започна битка срещу духове. Политиците често си измислят противници, за да оправдаят действията си, за да поддържат вниманието на публиката. В този случай от решаващо значение е хората да вярват в симулирания образ на врага. Не го ли виждат - политикът е загубен. Духовете, срещу които се биеше Стоянов, нямаха имена, нямаха плътност, а това от своя страна води до криза в легитимността на битката му. Той се опитваше да стане президент на цялата нация, но и да остане седесар до мозъка на костите си. Загуби, защото в стремежа си да бъде много неща едновременно все по-малко хора го припознаха като свой президент.

Георги Първанов го победи просто защото не правеше грешки и не участваше в масовки. За една година предизборна кампания Стоянов се беше изморил и падна на финала.



Ефектът "Мажино"



След Първата световна война французите изграждат уникална отбранителна линия, наречена на бившия военен министър Андре Мажино. Тя е трябвало да предпази Париж от евентуална агресия от страна на Германия. Светът рядко е виждал подобна фортификационна система. Всички я смятали за непревземаема, докато не се появил Хайнц Гудериан с неговия "блицкриг". В рамките на броени дни германският генерал подминава "Мажино" и побеждава французите.

Рейтингът на Георги Първанов е като линията "Мажино" - изграден с много усилия, изглежда непревземаем със своите огромни стойности. От друга страна, президентът трупа усилия и, образно казано, войски на линия, която изобщо не е сигурно, че ще може да бъде използвана. Разбира се, той не може да стои със скръстени ръце, след като изборите са само след няколко месеца, но в момента действията му по-скоро създават врагове, вместо да стряскат бъдещите противници. В момента той създава врагове в своя лагер - БСП. И с позицията си срещу действията на Румен Петков с досиетата, и с критиките към правителството и политиката на червените въобще. А доверието на БСП е основното оръжие на Първанов и нищо чудно в стремежа си да разшири подкрепата той да загуби и почвата. Както стана и със Стоянов.

Засилващият се национализъм в страната също е враг на Първанов, защото националистите се припознават като антипод на "оялата се с власт" партия на Доган - другата подпорна стена в президентската кампания. Това означава, че колкото гласове може да спечели от турците, толкова може да загуби от хората с по-радикално мислене, които впрочем се появяват и в редицата на социалистите.



Дамоклевият генерал



Има двама души в момента, които говорят като последна инстанция - Георги Първанов и Бойко Борисов (не включваме Иван Костов, защото в момента той е бутиков политик). За първия това е оправдано от гледна точка на конституцията, а за втория - от емоционалната потребност на народа да слуша приказки. Вторият е в по-изгодна позиция, защото не се затормозява да носи отговорност за думите си - днес може да каже едно, утре - друго. И никой няма да се изненада неприятно.

Политиците трябва да изучават внимателно риториката на Бойко Борисов. Откакто влезе в политиката, генералът говори като последна инстанция на цялата нация. Борисов създава умело симулирани врагове и размахва меч в нищото. Образите му обаче се получават и хората гледат към тях сякаш са истински. "Никога няма да предам царя", "Царят ме предаде два пъти", "Първанов е мой приятел", "Първанов трябва да благодари на десницата, че ще има още един мандат".

Разликата между Първанов и Борисов към този момент е, че Борисов не иска поста (или поне така декларира под път и над път). Това издига кредитния му рейтинг сред електората до нива на божествено слово. Нещо като Йоан Кръстител, който ще посочи на хората след кого да тръгнат. Може ли да посочи друг освен Първанов? Може, естествено. Това е капитал, който, ако не употреби, когато трябва, няма да може да използва, когато иска. Тогава цялата кампанийна линия на президента ще рухне като едно "Мажино". Борисов виси като дамоклев меч над президентския пост и се клати.

Може ли да се объркат плановете и на генерала? Може. Защото изборът е просто нещо, но и най-простото нещо може да бъде много сложно.