През тази седмица Черна гора се кани да обяви официално независимостта си. Пардон, да възстанови независимостта си, загубена преди близо 90 г. 90 години в Югославия и 120 години самостоятелност преди това. При това самостоятелност, извоювана с много кръв и жертви.

Едва ли има друг народ на Балканите, който да е дал толкова много в защита на толкова малко? Едва ли има по-беден район. За черногорците, запокитени по върхарите на планините си, откъдето десетилетия наред оглеждаха близкото, но недостъпно Адриатическо море, войната, да не кажем грабежът, бяха занятие, ежедневен поминък. Щото другият им поминък бе оскъден. Земята бе малко. При това бедна. Добивите - по-ниски отвсякъде другаде на полуострова. Жените сееха жито, картофи, донякъде вирееше грозде. Жените, разбира се, защото да превиваш кръст в нивата, не бе мъжка работа.



На мъжете им трябваше свободно време



- първо, да се готвят за подвизи, а после - да ги възпяват в песни. Да си търговец - звучеше недостойно за истинския мъж. Дори и ковачите бяха наричани "цигани". Бандитизмът бе доходен. Предпочитан обект бяха мюсюлманите, но и на християните не прощаваха. Чак докъм края на държавата търговията и занаятите бяха в ръцете най-вече на мюсюлмани и албанци католици. Когато нямаше кого да нападнат и ограбят, мъжете ходеха след стадата. Те донякъде компенсираха мизерните добиви. За износ през ХIХ в. не си струва и да се говори. Сушени диворастящи билки и сушено месо, изнасяно в Котор. Това бе комай всичко. Вносът - оръжие най-вече и манифактура. В страната при лоша реколта умираха от глад. То и при добра година диетата на черногорците не се отличаваше нито с разнообразие, нито с количество. Не набиваха толкова хляб, колкото останалите балканци. Просто го нямаха. На обяд обикновено дъвчеха царевичак, описван от съвременниците като "черно, тегаво съединение, подходящо за ядене колкото буца въглища". Вечерта менюто бе същото, допълнено от боб чорба или царевица чорба. Когато в края на ХVIII столетие се появиха картофите, бяха възприети едва ли не като спасение. Месото беше разкош. Ядяха го най-вече овчарите. За удивление е, че въпреки това слабите черногорци избуяваха. Средният мъжки ръст през 1902 г. бе 180 см (на българите по това време - 166-167).

И черногорците - наследници на средновековното сръбско княжество Зета - се огънаха пред турската лавина през ХV в. Но за малко. Наново се изправиха. Поне - тези, високо в планините. Плащаха някакъв данък на Портата, но инак си бяха самостоятелни. Деляха се на племена, които начесто воюваха не само с турците, но и помежду си. То и успехите на турците бяха плод на несговорността на вождовете. Като естествен център на обединение се наложи владиката на манастира в Цетине. Той беше върховен арбитър в споровете. По традиция оглавяваше борбата против мюсюлманите. Истински основател на държавата бе митрополит Данило Петрович Ньегош (1697-1735). Оттук започна и преобладаването на семейство Ньегош. Той постави и началото на една традиция - облягането на Русия. Православните черногорци и православните руси. И едните антитурски настроени - и другите. Какъв по-естествен съюз. Митрополитът съумя да убеди русите да му отпуснат ежегодна парична субсидия. Това си остана правило до края на съществуването на държавата (не че и австрийците не даваха пари). При всеки руско-турски конфликт и черногорците атакуваха турците. През 1796 г. разбиха нахлулата турска армия и украсиха с главата на предводителя й площада пред манастира. Този пример за градоустройство броим за начало на истинската черногорска самостоятелност.

Най-значителният черногорски монарх през ХIХ в. беше княз Данило, който през 1852 г. не пожела да облече расо и положи основата на държава, която поне донякъде принадлежеше на новото време. Владиците, а после и князете, водеха упорита борба против стремежите на местни водачи да запазят самостоятелността си и жестоко налагаха плащането на данъци.



Думата борба е евфемизъм - просто избиваха противниците си.



Не че и те им прощаваха - Данило например също беше убит.

В Европа гледаха малката държава (5 хил. кв. км и вероятно към 120 хил. души население в средата на ХIХ в.) със смесица от уважение и насмешка. Уважение заради героичните усилия да запази самостоятелността си от попълзновенията на могъщи съседи. Знаеше се, че само 40% от черногорците умират в леглата си - останалите - на бойното поле. Насмешка заради малко оперетъчните Ньегоши, вдъхновили образа на княз Данило от оперетата на Ф. Лехар "Веселата вдовица". При това монархията бе уникум. От странна теократична власт, характерна по-скоро за Средновековието, тя израсна към края на съществуването си в обикновена управляваща институция, макар и поизостанала, сравнена дори със съседите си. Династията бе сравнително нова и продължаваше да живее сякаш в спряло или поне забавено историческо време. Властта на монарха бе абсолютна чак до началото на ХХ в. и той я упражняваше патриархално, без да се гнуси от насилието.

Знаковата фигура на държавата беше княз (след 1910 г. крал Никола I (1860-1918). Той проявяваше учудваща гъвкавост в международните отношения - поддържаше добри контакти със Сърбия въпреки противоречията си с Караджоржевичите, а по-късно и с Обреновичите за първенство сред сърбите; съумя да намери място за дъщерите си в най-големите владетелски семейства в Европа - бракът с престолонаследника на Италия бе успех, но не по-малък успех бе сродяването с Караджорджевичите в лицето на претендента за сръбския престол (след 1903 г). крал Петър Караджорджевич; две сестри водеха руски велики князе и упражняваха силно влияние в средите на руската аристокрация (третата бе омъжена в рода на нашия Александър I - Батенберг).



Парите вечно не достигаха, та разчиташе на помощта на Русия



Навремето популярен бе анекдотът как черногорците върнали подарените им от русите два военни парахода - бюджетът не можел да покрие разноските за въглища.

Никола опита да прескочи сравнително безболезнено и в новото време. Отстъпи пред натиска на една малобройна група, надъхани със западни идеи, свои поданици или по-скоро се подчини на ритъма на епохата и в началото на ХХ в. дари черногорците с конституция. Парламентарното управление бе колкото за очи, но пак беше напредък. Първата световна война проби погребалната камбана за черногорската монархия. Австрийците напразно опитваха да я удържат вън от конфликта. В дипломатическите салони се смееха, че австрийски дипломати в Цетине призовавали министъра на външните работи да се замисли върху съотношението на силите - 50 мил. срещу 300 хил. "Толкова ли много сте бе - бил отговорът - дека ке ви копаме?". Само че този път черногорците бяха закопаните. В началото на 1916 г. правителството подписа капитулация. Мнозина не приеха този позорен акт, който взриви авторитета на стария крал. Прехвърлиха упованието си към сърбите, които се сражаваха на Солунския фронт. Не без финансовата подкрепа и прекия натиск на сръбските управници, които отдавна искаха да глътнат планинската държавица, черногорски представители гласуваха за сливането на държавата си със Сърбия. Не всички приеха решението. Няколко години из планините бродеха чети от т.нар. "зеленаши" - привърженици на Никола, който доживяваше старините си в Ница, Южна Франция. След смъртта му през 1921 г. съпротивата срещу новия режим почти изчезна, макар наследниците му да не се отказаха от претенциите си към престола.

В Черна гора дори селище, достойно да бъде наречено град, нямаше,



но дворец имаше



От края на ХV в. владиката обитаваше манастира, построен край реката Цетине. През 1838 г. близо до него бе построена княжеска резиденция, наречена Билярда (на поданиците бе направила силно впечатление стаята с това необичайно забавление). Пари за архитект черногорците нямаха, та руският дипломатически представител бе поел тази непривична за един дипломат функция. И парите за зданието дойдоха от Санкт Петербург. То приличаше на средновековен замък, с 25 стаи, разположени на два етажа. Заобиколено бе от висока каменна стена с кули и порти от всяка страна. Тук се разполагаше не само владетелското семейство, но и Сенатът. Тук преспиваха и редките гости. През 1863 г. княз Никола започна да строи нов дворец. Завърши го през 1867 г. Дворец е преувеличение. Преустройствата продължиха чак до 1910 г., когато Никола бе провъзгласен за крал. Мебелировката отговаряше на духа на сецесиона, подовете на стаите бяха покрити с паркет, а стените - с тапети от коприна. Лукс, достоен за скромен буржоа от Париж и за балкански крал.