Да изберат най-достойните и добрите могат такива, които сами са достойни и добри. Но ако всички хора бяха достойни и добри, нямаше да има нужда от промяна.



Лев Толстой



Я да си представим, че всички имаха право да гласуват. Децата също. Предизборната борба би добила още по-шумен, шарен, бате енчовски вид. В места като "Патиланци", "София ленд", "Смехорани", по детски градини и школа разни Червени шапчици, Сини бради и Жълти котараци щяха щедро да прелъстяват малките избиратели с обещания за повече игри, по-малко училище, смърт на всички матури, безплатен скейтборд за всеки гласувал и т.н. А в предизборните бюджети на партиите щеше да набъбва от вот на вот финансовоемкото перо "бонбони".

Някоя по-радикална политическа формация щеше да победи с обещанието да изкорени училищата-мъчилища, и да направи на тяхно място дискотеки.



И ние сме деца - в някакъв предизборен смисъл.



И също сме обект на изкусителни предложения, идеологически омаи и тънки игрови сугестии. Съблазняват ни с по-високи пенсии, с по-ниски данъци, щедро ни канят в бляскавия Невърленд на просперитета и законността.

Тя - тази игра, пряката демокрация, при която мнозина делегират власт на малцина, за да регулират общия ход, е такава.

Някои я играят от векове без прекъсване, изпедепсали са правилата, дори от време на време ги обзема скука. Ние я играем с прекъсвания, последният цикъл е съвсем отскоро. Играем я с повече патос и по-малко здрав смисъл, отколкото обстоятелствата изискват. Реагираме малко като в "Многострадалната Геновева" от "Под игото" - едни страстно мислят, че всичко е истина, а други, също страстно - че всичко е лъжа.

Докато разберат къде бъркат, идва Доган и обещава на ромите от Столипиново ток без пари.

За което ми е всъщност думата. Всички политици от всички бои страшно много обичат по-простодушните и по-компактни групи от населението. (Тоест - обичат да търсят детското в народните маси.)

В тази търговска операция, наречена "избори",



всеки предпочита многолюдния и простодушен пазар.



Да си купиш власт с 2000 пакета ориз, или с ток "на корем", или с обещание за водопровод е примамливо. Не съм склонен да упреквам нито продавачите, нито купувачите - "it's a deal", както казват в бизнеса, и точка.

И си представям следния елементарен пример. На неял два дни бездомник агитатор предлага кебапче, за да гласува "за нашите". Бездомникът, донякъде изумен от факта, че още притежава ценност, достойна за внимание, се пазари. Иска две кебапчета. Но агитаторът е стиснат, сделката все пак се осъществява на ниво - един глас срещу едно кебапче.

Случва ли се това? В символичен смисъл - под път и над път.

Че и в пряк, за срам.

Бих искал да поспоря с човек, готов да хвърли възмутен камък по тези предизборни транзакции.



Кого от двамата да презрем?



Агитаторът е прав за себе си - спечелил е електорална единица с малък агитационен разход, реализирал е дори икономия. Спечелил е единица, равна пред урните с вота на академик Юхновски или Иван Кръстев, да кажем.

А гладният - да не би да не е прав за себе си? С какви аргументи ще го разубедите, с такива ли:

- Виж сега, друже, не се продавай на дребно. Човек - това звучи гордо. Гласувай за "нашите", а те един ден ще ти осигурят достоен живот. И цяла тава кебапчета.

Такъв аргумент понякога върши работа, но в по-доверчиви социално слаби глави. Ако предположим с основание, че нашият бездомник е натрупал горчив социален опит, то той вече е във фазата на безнадеждния цинизъм. Затова сделката успява.

Познавам човек, който на миналите местни избори продаде своя и на семейството си вот за два заека. Иначе симпатичен, небогат, но не и бедстващ човек, аполитичен и обикновено принципно негласуващ.

Познавам и жена, която работи на щанд за тестени изделия. Питах я за кого ще гласува. "Слушай - каза ми тя. - Шефът ми е много добър, и добре ми плаща. Спаси ме от нищетата. Не ми се гласува за никого, но ако шефът каже - гласувай за тези, ще го послушам с чиста съвест."

Много подобни факти ме карат да мисля, че



светлият блясък на идеологическите примамки помръква,



а стройните схеми на програмите дремят неоценени. На тяхно място идва по-вулгарната, но в известен смисъл по-честна реалност на алъш-вериша.

В такава ситуация изглежда нормално политиците да подаряват миналия, настоящия и бъдещия ток на страната срещу гласовете на компактни и простодушни квартали.

Както е и нормално такава търговия да достигне своята критична точка, при която едни простодушни, които плащат, възроптават срещу другите простодушни, които не.

Нормално е при пренаситена с алъш-вериш политика някой да подири свежестта на идеологиите. Битието, както знаем, обича разнообразието.

Нормално е и някой да излезе с ретро-концепция: ако простодушните не могат да си плащат тока и данъците, значи са като децата - не могат да се грижат за себе си. Защо тогава да обременяваме тези невръстни духом и непосредствени съграждани с гласуване? Има едни неща като ценз...

Нормално е да се яви и вожд, който казва: "АЗ ще вкарам всичко в ред."

Нормално е, че езиците са различни - на едни се казва вожд, на други лидер, на трети - фюрер.