Академичните степени и звания винаги са предизвиквали обществен интерес, не непременно нездрав. Питанията обаче упорито не се отговарят както по вътрешни мотиви на гилдията, така и по политически.

Научната степен е входът към професията. Лицата без степен не се таксуват като причастни към високата наука там, където тя има солидни традиции. Те още не са доказали себе си като изследователи.

Така нареченото "звание" е знак за актуален професионален ангажимент с изследванията и преподаването във функционираща университетска структура. Още тук започват българските недоразумения.

И степените, и званията се присъждат от научни съвети и се утвърждават от Висшата атестационна комисия (ВАК). Ще се опитам да покажа, че за степените това има оправдание. Как стои въпросът със званията обаче?

Да допуснем, че реша да напусна СУ. Какъв съм? Вече не се числя към академична структура, но пък си имам професорска диплома с национална валидност. За какво и пред кого ще ми служи тя?

У нас има три асистентски нива и две хабилитационни. Последните се придобиват по описания начин. Днес е видимо, че множествеността на йерархичните нива е безхаберно. Асистент и професор са достатъчни индикации, останалото е натрупано по параакадемични съображения.

Официално така се робува на илюзията, че ще се стимулира изследователската активност. Всъщност по стар комунистически обичай се цели поддържането на стреса и зависимостта на преподавателите, което е същинската причина за съхраняването на структурата.

До една висока възраст на университетския човек се внушава, че трябва да внимава, защото може да стане лошо. Наистина може.

Оригиналният и самостоятелен учен рядко е неконфликтен. Един многоброен научен съвет, отговорен за няколко специалности и затова спорно "специализиран", но пък анонимно гласуващ, е в състояние по чисто външни съображения да затрудни една академична кариера. Или обаче да даде път на хора, меко казано, недоказани.

Същото се отнася и за ВАК, която на хартия е отговорна за формата на процедурите. Комисиите и президиумът обаче си позволяват произволни тълкувания.

Зачестиха случаите на раздаване на степени и звания въпреки наличието на два негативни вота - от научния съвет и комисията. Няма как президиумът да е научно по-компетентен от тях. Затова пък е орган, назначаван и контролиран от правителството.

Нещата постепенно отиват натам, че съветите да станат излишни. Дипломите могат да се раздават пряко от президиума с оглед на политическата конюнктура и шуробаджанащината. Така ще се спестят разходи и ще лъсне действителната причина да не се търси развитие в тази сфера.

Присъждането на звания от национално жури е безсмислено. То трябва да бъде грижа на отделния университет, естествено загрижен за своя престиж и качество. Оттук се вижда и липсата на съдържателен мотив за съхраняването на двустепенната структура на званията.

Не съвсем така стоят нещата със степените. Степента "доктор" следва да има не само национална, но и международна валидност. Остане ли присъждането й в ръцете на отделния университет, не е изключено да бъде докторувано всичко живо наоколо. В нашите условия националната структура е необходима. Въпросът е как да изглежда.

Преди това нека се спомене един тотален анахронизъм. Става дума за втората дисертация, т.нар. "голям доктор".

Като притежател на "безценната" диплома спокойно мога да кажа: съвършено е излишна. Тя е академично лишена от смисъл и е все по-трудно преводима на език, разбираем за международните академични структури.

Беше ми компетентно обяснено, че тя съхранява значимостта си поради ниските критерии при присъждане на "малкия доктор". Това е цинизъм.

Допускането на ниски критерии тук е престъпление. Те трябва да бъдат спешно повишени. А "големият докторат" - премахнат, доколкото (виж по-горе) комай единствената му цел е държането в някаква институционална или персонална зависимост.

Описаното досега поне намеква защо няколко проектозакона за академичните степени и звания отлежават из парламента. Не е възможно да се набере политически интерес за промяна тук, освен ако не се утвърди някой проект, повтарящ под индиго настоящата ситуация с лека корекция в имената.

Реши ли някой да потърси съвременно решение, трябва да редуцира броя на званията, да изведе придобиването им от компетенциите на мегакомисии и да го предостави на отделните академични структури.

Понеже днес някои от тях ползват това си право, хаосът в публичното пространство е пълен. Има професори, които според ВАК са доценти или просто нямат никакво звание. Пак професори се титулуват изследователи от БАН и други институти, които могат да са много старши сътрудници, но нямат университетска практика. Намериха се и твърдящи, че "народът ги е посочил за професори". Нагледали сме се на "народни професори".

Що се отнася до степените, те трябва да преминат в единствено число и да се изработят детайлни качествени и количествени критерии, обвързани със световните стандарти. Колкото и да е образователна, степента трябва да се присъжда на национално ниво. Поне през следващите петилетки.

Многолюдните и фактически анонимни "специализирани" научни съвети следва да преминат в историята. Доколкото ми е известно, някои законопроекти предвиждат профилирани петчленни комисии, участниците в които да са рецензенти и явно гласуващо жури едновременно. При това двама от тях да са от университета на докторанта, а другите не.

Остава да се добави, че и научният ръководител, и журито трябва да носят регламентирана пряка и дългосрочна отговорност за своя избор.

Ако правилно съм схванал идеята, струва си да бъде подкрепена, още повече че тя не е гениално хрумване, а възприемане на практика, популярна в Централна и Западна Европа. Наистина, българските условия поставят специфичен проблем.

Учените, тясно специализирани в отделните научни теми, не са достатъчно голям брой. Тези, които са налице пък, обикновено работят в екип. Не е без значение.

Във всеки случай обаче това би било норма, много по-рационална от сегашните и по-адекватно гарантираща реалното покритие на придобиваните дипломи. Дипломи, съответстващи на призванието. Ако някой го е грижа за това.

------

*Авторът е професор по философия в СУ "Св. Климент Охридски".