Спор за забрадките се появи за първи път във Франция през октомври 1989 г. Три момичета от Магреба - Фатима, 13-годишна, сестра й Лейла, 14-годишна, и Шамира - 14-годишна, отправят искане да носят забрадки в училище. Едва ли някой би обърнал голямо внимание на случката, разиграла се в градчето Крьой, департамента Оаз в Северозападна Франция. Това е работнически край със силно имигрантско присъствие. От 900 деца в училището 90% са мюсюлманчета. Директорът Ернест Шениер е много подходящ за поста, защото две години е работил в Мароко и говори свободно арабски език, макар че е християнин. Никой не поставя под съмнение неговата търпимост към чуждите религии, традиции и култура. Той веднага измисля компромисно решение: момичетата да носят забрадките в коридорите и на двора, но не и в класните стаи. За няколко месеца настъпва спокойствие, но когато момичетата си позволяват да влизат и в клас със забрадки, директорът ги отпраща вкъщи. Нарежда им да не се връщат без бащите си, защото е сигурен, че те ги заставят да се забраждат. Родителите им се оправдават, че това си е желание на децата, но Шениер, който е наясно с арабските традиции, им отговаря на арабски:



"За идиот ли ме смятате?"



Конфликтът получава публичност, след като съпругата на служител в кметството го описва в местния вестник. Оттам историята прескача в националния печат и стига до правителството. Лидери на ислямски организации започват протести, директорът получава заплахи. Мюсюлмани се заканват да го убият, а много французи му се възхищават. Той е принуден да напусне училището, но националната слава го изстрелва до депутатско място.

Като бивша колониална държава Франция не се шокира от чуждите вкусове. Забрадките не биха й създавали никакви притеснения, ако тя не чувстваше предизвикателство към републиканските си традиции, които въздига като висша ценност след революцията от 1789 г. Всеки спор, който поставя под въпрос светските устои на държавата, се възприема като провокация. Задължителното безплатно образование е въведено през 1881 г., за да наложи републиканските ценности на цялата нация. То пресича употребата на диалекти в класните стаи и допринася за изграждането на унитарна държава. По-късно, през 1905 г., е приет Закон за отделяне на църквата от държавата, който твърдо налага светския принцип. Разрешени са само частни религиозни училища, а в държавните е забранено вероучението. Недостатъчно изяснен обаче остава въпросът за носенето на религиозни символи. Точно тази празнина дава възможност за конфликти.

Положението се усложнява през 60-те години, когато след Алжирската война хиляди мюсюлмани се преселват в страната. Те се оказват неподатливи на асимилация. Резултатът от безразличието на държавата към мюсюлманите е изолация и безработица.



Първият частен мюсюлмански лицей



във Франция се появява през септември 2003 г. в Лил, северозападната част на страната. В лилския район Нор Па дьо Кале, който граничи с Белгия и е на брега на Ламанша, живеят 450 000 мюсюлмани - над една десета част от всички мюсюлмани във Франция. Върховният съвет по образованието разрешава новото училище да бъде настанено на първия етаж на джамия в предградие на Лил. Носенето на забрадки в него е разрешено, но не е задължително. То следва общата светска програма за средните училища, като предлага факултативно изучаване на арабски език и ислямска култура.

Париж обаче чувства, че стихването на дебата за забрадките е временно и затова президентът Жак Ширак назначава комисия от "20 мъдреци", които да организират национален дебат за светските принципи и интегрирането в обществото на различните вероизповедания. Целта според него е "да се съчетаят националното единство и неутралитетът на републиката с признаването на разнообразието, включително и религиозното". Комисията предлага законодателни промени, които са основа на приетата в началото на 2004 г. от Националното събрание забрана на религиозните символи в държавните училища. 494-ма депутати гласуват за забрана на мюсюлманските забрадки, еврейските шапчици (кипа) и големите християнски кръстове в училищата, а 36 са против. С цел да се предотвратят евентуални религиозни сблъсъци в училищата е решено да се изключват ученици при системно нарушаване на забраната.

Поставянето на всички религии под



общ светски знаменател



в училищата не успокоява мюсюлманите, а разпалва още повече гнева им. Протестите надхвърлят границите на Франция и се пренасят в арабския свят и в други мюсюлмански страни. Париж се оказва под небивал международен натиск заради едни забрадки. Десет дни преди началото на учебната година (2004-2005) двама френски журналисти (Жорж Малбрюно от "Фигаро" и Кристиян Шено от Радио Франс) са отвлечени в Ирак. Похитителите отправят 48-часов ултиматум Франция да отмени закона срещу забрадките, като заплашват, че ще убият журналистите. За първи път терористи в Ирак заявяват претенции не към външната политика на някоя държава, а към вътрешната й политика. Проблемът е толкова сериозен, че президентът Жак Ширак лично оглавява кампанията за спасяване на журналистите. С призиви за тяхното освобождаване се обръщат и всички големи ислямски организации във Франция, за да не изглежда, че търсят пряк конфликт с държавата. В крайна сметка двамата са пуснати живи и здрави.

Учебната година започва обаче за 12 милиона френски деца при небивало напрежение. Конфликтът остава да тлее и да намира дори



чудновати проявления



Когато наближава Коледа, ученици в един лицей в департамента Сен-е-Марн, югоизточно от Париж, настояват да бъде махната коледната елха, защото била религиозен символ. Директорът отстъпва и дървото е изнесено.

Много анализатори предупреждават, че забрадките са само знамената на много по-сериозен протест. Той избухва година по-късно, през есента на 2005 г., когато пламват имигрантските предградия. Тогава се вижда, че проблемът не е в религиозната нетърпимост, а в липсата на интеграция и в социалното отхвърляне на имигрантските общности. За тях равенството пред закона не означава равни шансове във френската държава, която иначе обича да се кичи с лозунга "Свобода, равенство, братство".