"Липата тръгна", тържествено обявяваше чичо ми, пчеларят, когато липите в Кайлъшкия каньон почваха да цъфтят. Те го правеха дружно, добросъвестно и щедро, подлудяваха пчелите и ги подтикваха да работят. Улових се, че и аз казвам така - "липа" в единствено число, което е същевременно и множествено, когато някакъв полъх довее посланието им отвън. Внушил съм си, че липата в София "тръгва" от "Солунска", където край старото кино "Култура" тя се влива в площад "Славейков" - цъфти първо там или аз първо там я вдишвам. Обяснявам си го с бензиновите изпарения и маранята от моторите, които я заставят да разпукне. Сякаш липата, паникьосана, реагира на някаква смъртна опасност с този самозащитен акт за продължение на рода - безсмислен насред големия град и поради това наивен. После цъфтежът плъзва и по кварталите, идва и до "Младост" 2. Така и сега...

Когато лятото се случи безветрено и горещо, липите в карето между блоковете цъфтят мощно и сладостно. Нищо не отвява дъха им, той мързеливо се изкачва към етажите, влиза през отворените балконски врати, изпълва стаите и ги завладява за седмици. Сънищата ни, виденията ни стават липови, както и грижите, впрочем. Липи цъфтят навсякъде и може да се случи този мирис да те лъхне от косите на някоя непозната в тролея. Тя го носи от някоя друга липа, от някой друг дом. И някому ще го занесе до вечерта...

В седмицата, когато милионери ритат топка в Германия, в Италия и София нищят савойската връзка, а пред публиката ритмично изскачат досиета, ще опитам да разкажа за липата на дядо Слави. Той живя две-три години в съседен вход, разхождаше зло бяло куче и през деня четеше книга на пейката зад блока. Когато цъфнеха липите, той се изгубваше и кучето разхождаше много красива млада жена, неговата внучка. "Като цъфнат липите - каза ми тя в автобуса - той не става от леглото. Губи сили, не може да заспи."



И така научих историята...



Дядо Слави живеел в едно село край Ловеч, в стара къща до стара липа. Селото било почти празно, но в него всички му били ученици и винаги намирал някой за събеседник или за услуга. Бил здрав, четял книги без очила и пишел дълги, много интересни писма. Спокойната му хармонична старост радвала децата му.

Тогава някаква депутатка купила съседна къща и почнала да се навърта в селото. Правела забележки на всички и досаждала на старците. Дразнело я онова, което кравите оставят след себе си. Нервирали я кучетата, които нощем се обаждали от различни краища на селото. Казала на някаква баба: "Този твой петел ще ти платя да го заколиш..." Селото се видяло в чудо, кметът кметувал на тръни. Пришълката не била чак тъй изтънчена, по-скоро си е имала грижи и ядове, а може и да е било от проблемна възраст. Но хората били потиснати от нейното тъй активно несъгласие с техния свят. Не ги харесвала, а обичала да идва: ремонтирала, пристроявала, обзавеждала, водела гости всяка седмица. Само дядо Слави не се разстройвал - той живеел в други ширини, с книгите и с малкото си радио, нямал дори телевизор. И не обръщал внимание кой кой е. Докато липата цъфнала...

Липата цъфнала и съседката рано-рано потропала:



"Много ти мирише липата, не мога да заспя цяла нощ!"



Дядото се слисал: дърво е, не е псе да го вържеш. Госпожата ставала все по-гневна - дошла да си почине от напрегнатия живот, от тежката работа, а тук такова отношение. Старият учител опитал да я умилостиви: ще цъфти и ще прецъфти, няма да е задълго. Но жената се наливала със злина - как така ще чака някакво дърво!

Дори не казала какво ще направи. И все пак изглежда се е борила със себе си, защото събитията се разиграли след още два-три дни. От града дошъл камион с кран, с работници и моторна резачка, както и с някакви други, много плещести мъжаги. Орязали клоните на съгрешилата липа, без дори да слизат на земята. Потрошили се керемиди, кошерите се обърнали. Съседката стояла на прозореца с каменно лице. По това време тя май дори вече не била депутатка. Но старецът рухнал. Прибрали го в "Младост" 2.

Миналата есен дядо Слави почина, видях некролога му на спирката. Загуби се и бялото зло куче. Като разказвам тази история сред приятели, назовавам онази дама с името й. Когато (много рядко) я видя в телевизора, излизам от стаята. Тя е от онези чучела, с които водещите и зрителите на сутрешните блокове откровено се забавляват. Но явно има нюх. Веднага надушва къде какво цъфти или... гние. Иначе отдавна да е изчезнала.

Според приятеля ми Жоро Апломба да й беше бутнал дядо Слави нещо в ръката, щеше да спаси липата. "Като са на власт - твърди Апломба - те не могат да си представят, че



нещо ще става, без те самите да вземат пари от него



Чудно е, че още не са измислили лиценз или акциз, или нещо друго и за дърветата. В случай на цъфтеж или на листопад, да речем..."

Може да е тъй, може да не е. Едно е сигурно: обонянието на всяка власт е извънредно развито и ароматът на какъвто и да е цъфтеж я изнервя и неизменно й пречи да заспи. Цъфтежът по нашите земи трябва да се извършва предпазливо. Или, за всеки случай, да се пренася в странство...