Когато през юли 1997 г. бе въведен Валутният борд, мнозина твърдяха, че така България губи своя суверенитет, че се ограничава икономическата свобода, нарушават се демократични принципи, задушава се свободната инициатива. Сега, 9 години по-късно, почти никой не говори подобни неща. Напротив. Валутният резерв е голям, инфлацията е малка, спокойно се правят краткосрочни и средносрочни бизнес прогнози.

Сега съдебната система е в подобно състояние като това на българската икономика отпреди 9 години. При правосъдието нуждата от правила, контрол и отчетност е крещяща, а нарастващата "инфлация" е постоянно падащото доверие в правораздаването. И макар сравнението да е твърде схематично, то повече от очевидно и този проблем няма да се размине без своеобразен борд, колкото и на окопалите се в статуквото да не им се иска.

Покрай Третата поправка в основния закон през март т.г., борците за



суверенна дори и от самата себе си съдебна власт



взеха едни гърди преднина, след като от Брюксел се чуха гласове как с измененията се ограничавала независимостта на правораздавателната система. Повод станаха разписаните в конституцията права на министъра на правосъдието, макар че те вече му бяха дадени, и то от години, в закона за съдебната власт. Така се стигна до поправка на Третата поправка, която вече е на път.

Изведнъж обаче се оказа, че от Брюксел натискали не само да се гарантира независимостта на съдебната власт, но и нейната отчетност. Затова и разговорът за новите промени в конституцията се обогати с идеята за създаване на независим орган, който да следи, най-общо казано, за отчетността на съдебната система

Още отсега е



сигурно, че ще има съпротива



срещу подобна възможност. Вече се чуха гласове откъм магистратурата как си има инспекторат в Министерство на правосъдието, че Висшият съдебен съвет си проверява сигнали за забавяне на дела или пък за корумпирани съдии, прокурори и следователи, че създаването на независим от съдебната власт орган отново ще провокира искания до Конституционния съд и т.н., и т.н.

На този етап идеята как точно трябва да изглежда въпросната нова структура изобщо не е избистрена. Според едни тя ще се избира само от парламента, други залагат на квотния принцип на властите, както е и при ВСС и Конституционния съд. Трети не виждат проблем назначенията да се правят от президента по предложение на парламента или правителството. Четвърти смятат, че трябва да се премахне инспектората на правосъдното министерство и новият орган да изземе неговите правомощия. Според пети няма проблем и двете структури да съществуват едновременно. Шести твърдят, че в новото независимо образувание



трябва да влязат само магистрати



- бивши или настоящи. Седми лансират варианта за широко представителство на партии и неправителствени организации. Осми смятат, че новият орган трябва да има широки правомощия - да предлага на ВСС дисциплинарни процедури, да изисква от върховните съдилища уеднаквяването на разнородна съдебна практика, да "налага" на прокуратурата да поправя структура и методически указания. Девети обаче твърдят, че независимият орган ще може да проверява единствено движението и сроковете на делата и преписките.

Варианти много и шарени. Дано бъде избран най-добрият, за да може най-накрая наистина да се задейства система за контрол и отчетност в правосъдната система. Защото ако такава структура съществуваше или инспекторатът към правосъдното министерство беше с по-широки правомощия, със сигурност щяхме да се разминем поне с част от досегашните скандали. Например с този, че една преписка може да преседи 4 или 5 години в прокурорското чекмедже и да бъде използвана за натиск. Или за неправомерно прекратените наказателни производства. Или за делата, които се точат по 10-12 години. А да не говорим за съмнително противоречивата съдебна практика или за скандалните и подозрителни назначения в магистратурата.

Всичко това досега бе и в момента още е



абсолютно безнаказано



Защото инспекторатът към правосъдното министерство може единствено да проверява движението на делата и сроковете само до апелативно ниво. И то съвсем плахо, да не обиди някой, да не бъде обвинен в намеса, без почти никакви правомощия. При това този инспекторат ту го имаше, ту го нямаше; отнемаха му правомощия или го "обогатяваха" с козметични права.

Така на практика върховните прокуратури бяха абсолютно недосегаеми - можеха да образуват, решават, изземват или прекратяват дела и проверки, както им е угодно. Върховните съдилища също си караха необезпокоявани и непрекъснато се оплакваха, че работата им е много, а съдиите си насрочваха делата, когато си решат. И в същото време се чудеха защо хората са недоволни от системата.

Само че вината не е единствено и само на съдебната власт. А и на законодателя, който с пожелателни срокове често й оставяше широко отворени възможности да прави каквото си иска.

Всъщност какъв е проблемът



инспектори да проверяват на три или шест месеца



всяка една прокурорска преписка, всяко едно съдебно дело, всеки акт на магистрат. Дори не по същество, а само по процедура - правилно ли е образувано, спазени ли са сроковете, има ли забавяне, какви са причините. И същият този инспекторат да има право да получава сигнали и жалби на граждани, да ги проверява, да прави предложения за уеднаквяване на съдебната практика, за законови и подзаконови промени, за дисциплинарни наказания. Нещо лошо?

Със сигурност, още отсега ще се чуят гласове: а откъде ще се вземат тези достойни и подготвени хора, които да изберем за независимия орган? Отговорът е: жалко за тази държава, която не може да намери такива. Или пък: а как точно ще стане без съмнения за намеса? Отговорът е: още по-жалко за страна, която уважава единствено независимостта на една или друга власт и нехае за обществото.

Защото след всички скандали и сринатия имидж на съдебната система в България вече е ясно едно - недоверието в българското правосъдие се ражда най-вече от пълната безконтролност и от липсата на елементарна отчетност на системата. И колкото повече продължава тази ситуация, толкова повече ще расте и правосъдната "инфлация".