Четири еднотипни дела завършиха вчера в Страсбург с осъдителни присъди срещу България заради хитрувания с хиперинфлацията. Всички бяха за отчуждени и съборени преди демокрацията къщи и за жалки компенсации, предложени от държавата под предлог, че старите левове не стрували колкото новите. Съдът призна държавата за виновна, че, криейки се зад инфлацията, се е опитала да измами своите граждани и да се освободи от дълга си към тях.

Играта с инфлацията за първи път бе призната за осъдителна от Страсбург на 22 април 2004 г. с делото "Ангелов срещу България". Тогава Георги Аргиров Ангелов получи посмъртно 3500 евро обезщетение, след като държавата бе решила да го обезщети за свои съдебни грешки с 200 долара вместо с дължимите 1200 долара. Разликата се бе получила от забавено плащане и от обезценяване на лева през това време.

Сега европейските магистрати бяха шокирани от още по-голяма гавра на държавни служители с потърпевши българи чрез жонглиране с инфлацията, за която отговорността пада върху държавата. И четирите дела си струва да се разкажат, защото в тях се оглежда мъката на всички българи, за които думата "демокрация" стана синоним на "ограбване".



Въображаеми апартаменти



Даниела Евгениева Кирилова (вече покойница от четири години) и децата й Камен Кирилов и Милена Шнайдер, които живеят в Австрия, се оплакаха в Страсбург, че от 20 години държавата им дължи два апартамента за съборената им къща с двор в центъра на София, но не прави нищо за решаване на проблема. С кметска заповед от 29 май 1985 г. къщата е отчуждена за построяване на училище и на улица през нейния терен съгласно Закон за териториалното и селищно устройство от 1973 г. Заповедта определя г-жа Кирилова и съпругът й да бъдат обезпечени с апартамент, а друг апартамент да бъде даден на техния син Камен. И двата апартамента трябва да се намират в сграда, чието строителство предстои. Отчуждената къща е оценена на 29 311,59 тогавашни лева. С допълнителна заповед от 28 юли 1986 г. кметът посочва дори точно кои ще бъдат техните апартаменти.

Къщата е съборена и започва изграждането на училището. Семейството е пратено в общински апартамент в покрайнините на София, за да изчака там изграждането на обещаните му апартаменти. През 1993 г. съпругът на г-жа Кирилова умира, без да зърне очаквания нов дом. Строителството на жилищния блок, в който той трябва да се намира, още не е започнало. Общината дава убедително обяснение: няма пари.

На 22 юли 1997 г. майката и двете й деца изпращат оплакване до кметството, областния управител, Народното събрание, Министерството на финансите, Министерството на строителството и регионалното развитие. Изтъкват, че след 1986 г. общината е строила апартаменти и ги е продавала на други лица, но все не е намирала средства да ги компенсира. Настояват да им бъдат дадени други, реално построени апартаменти, а не първоначално определените въображаеми жилища. Резултатът е, че са включени в списък на чакащи.

С писма от 1997 г. и 1998 г. общината ги уверява, че изграждането на апартаментите им ще започне през 1998 г., но че остава да се реши само един последен проблем - да се намерят инвеститори, т.е. пари. Това е последният сигнал за потърпевшите, че няма да видят справедливост в България, и подават жалба в Страсбург. През 2002 г. европейският съд констатира, че изграждането на апартаментите е започнало, но без яснота кога ще завърши, и дава ход на делото.



Къща с двор за 536+280 лв.



Славе Иванов Илчев също бил съсобственик на къща с двор в София. На 16 март 1988 г. тя е отчуждена и съборена, за да се строи на нейно място станция на метрото. Къщата е оценена на 8484,30 лв., а г-н Илчев трябва да получи тристаен апартамент.

Бъдещият новодомец е преместен в оборотно апартаментче в покрайнините на града, а през юли 1989 г. къщата му е съборена и отдолу започва изграждането на станцията на метрото. За утеха на Илчев през септември същата година кметството издава заповед, която посочва точно в кой блок ще се намира неговият апартамент. Разбира се, то нито е започнало изграждането му, нито възнамерява да го започне скоро. След два месеца идва демокрацията, а с нея и обяснението, че няма пари. Добавя се и нов аргумент: предвиденият за строеж блок попада в земи, към които имат претенции реститути.

Г-н Илчев тръгва да разнася жалби по всякакви институции, но ползата е само колкото да не скучае. Заместник-кмет го информира с писмо от 19 юни 1998 г., че предвиденият блок няма да бъде построен, защото е променен градоустройственият план. Предлага му да изчака появата на новия план, а след това да прояви търпение общината да намери пари. После щял да бъде поканен да си избере друг апартамент.

Междувременно лишеният от дом е завел на 9 февруари 1996 г. дело срещу общината съгласно Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на гражданите (от 1988 г.). Справедливостта възтържествува на 23 юли 1999 г., когато Софийският градски съд му присъжда обезщетение от 500 лева за неимуществени и 536,45 лева за имуществени вреди. Съдът основателно преценява, че общината е виновна. Но Илчев не чувства удовлетворение и обжалва, защото не му харесва сумата. Кметството също обжалва. Софийският апелативен съд отхвърля присъдата, като постановява, че пострадалият сам си е виновен, защото е можел да поиска прекратяване на отчуждаването. Спорът стига до Върховния касационен съд, който забелязва две важни обстоятелства: отчуждаването на къщата не е можело да се спре, след като е била съборена, а общината все пак е причинила щета. Върховната справедливост добавя 280,27 лева към обезщетението, присъдено вече от районния съд. С което казва на Илчев да върви в Страсбург, защото вече е изкачил всички етажи на родното правосъдие.



Половин къща за 1,13 лв.



Елисавета Данаилова Методиева била собственик заедно със сестра си на половин къща с двор в Никопол. Давала своята част под наем и си помагала с дохода. Но на 16 май 1990 г. кметска заповед отчуждава имота, за да се направи на негово място общинска зелена площ. Г-жа Методиева е компенсирана на хартия с едностаен апартамент в сграда, която предстои да се изгради. Сестра й получава парична компенсация. Делът на тъжителката е определен на стойност 567 лв.

По липса на пари строителството на апартамента не започва, а вместо зелена площ на мястото на къщата кметството разрешава през 1993 г. да се вдигне сграда на ДСК. Г-жа Методиева усеща, че може да бъде измамена и подава иск за отменяне на заповедта за отчуждаване, като се позовава на закона за реституцията от 1992 г. Но за нейно нещастие този закон се отнася за експроприации отпреди 21 април 1990 г. Не й достигат само 25 дни до спасителната гранична дата. През 1997-98 г. тя напразно пише молби до кметството да бъде компенсирана с друг апартамент. Получава мълчалив отказ.

Въпросът стига до Плевенския окръжен съд, който на 16 октомври 1998 г. задължава кмета да й даде апартамент. Отговорът е: откъде да го взема?

Междувременно започва спор и за оценката на отчуждения имот, който се точи до 2000 г. Общинска комисия стига до извода, че делът на госпожата и нейната сестра се равнява на 1133,65 лева. Следват нови дела, които, минавайки през различни инстанции, стигат до правилния извод, че оценката трябва да се основава на пазарни методи. Общината се съгласява с мотивите на съда и с кметска заповед от 23 август 2002 г. постановява, че имотът на г-жа Методиева се равнява на 1,13 лева (съгласно деноминацията от 5 юли 1999 г.). Щом не иска предложените й вече 1133,65 лева, да вземе 1,13 лева. За назидание. Кметът обяснява, че оценката е направена в момента на отчуждаването. И дава думата на Страсбург.



Имот за 20 000 лв. = 20 лева



Случаят на Теодора Александрова Шойлева-Стамболова и Стефан Александров Шойлев е почти същият. Техният баща притежавал половин къща с двор в София, които били отчуждени с кметска заповед от 8 февруари 1983 г. за изграждане на станция на метрото. Общината се задължава да го обезщети с два апартамента - един за него и друг за дъщеря му. Разбира се - въображаеми в непостроен блок. Цялата къща е оценена на 39 451 лева. Бащата възразява и оценката е завишена с 947 лв. Така от общата сума 40 398 лева неговият дял става 20 199 лева.

През 1984 г. къщата е съборена. Следва познатият сценарий с оборотното жилище в покрайнините на града. За щастие на г-жа Шойлева-Стамболова нейният апартамент е завършен през 1985 г., но апартаментът на баща й - не е, защото е променена архитектурата на блока. През 1989 г. той иска друг апартамент и получава положителен отговор - ще бъде настанен в блок, чието строителство започва същата година. Но и същата година спира, като досега не е готов. Бащата си отива от този свят на 25 февруари 1998 г., но децата му продължават борбата за жилището. През 2001 г. общината ги уведомява, че не възнамерява да довърши строежа. Предлага им парично обезщетение и с лекота го изчислява - 20,20 лв. Методът е безупречен - реже три нули от 20 199 лева и закръглява с 1 ст. в полза на потърпевшата. Дотук е българската държава. Следва Европа и нейният съд.